В капана на „Нелюбов“

„Нелюбов“

Режисьор - Андрей Звягинцев
Сценарий - Олег Негин, Андрей Звягинцев
Оператор - Михаил Кричман
Музика - Евгени Галперин
С участието на - Мариана Спивак, Алексей Розин, Матвей Новиков, Марина Васильева, Андрис Кейш, Алексей Фатеев
Продуценти - Александър Роднянски, Сергей Мелкумов

Камерата приковава погледа с импресионистична образност. Дървото и неговите голи клони препращат към метафорична кръвоносна система. Но всяко разклонение носи не живителна сила, а скрита, невидима заплаха. Попаднали сме в образния капан на руския филм „Нелюбов“. Картините се сменят (илюстративно динамични), действието следва своята сюжетна логика (скандал, издирване, ново „начало“), но зрителят не може да излезе от „килията“ на случващото се, пресъздадено с различни кинематографични планове и ракурси. Лъхащите от екрана мраз, отчуждение, бездушие обвързват неговите сетива и емоции от началото до финалните акорди.

Има нещо почти мазохистично в желанието да се проследи разрухата, до която достига съвременният човек в държава, която е абдикирала от своите обществено-социални и морално-политически функции. Защото степента на нравствен крах и духовно пропадане, проектирани на фона на една семейна драма – развод и изчезването на детето, плод на нелюбовта, са доведени до предела на индивидуалната, чисто човешка възприемчивост и поносимост. Бит, атмосфера,отношения, действия… всичко е лишено от хуманност. А индивидът, „опериран“ от емоцията да обича и да бъде обичан, е оставен на произвола на собственото си себеунищожение. В свят, където няма капчица топлота, а всичко е сиво, ледено, като че ли пейзажно, но не красиво, а мрачно статично напрегнато, дебне единствено призракът на смъртта.

Режисьорът нито за миг не допуска зрителят да излезе от почти физически осезаемото усещане за душевен апокалипсис. Това усещане е както на ниво фабула (действено драматична, с дълбочината на антична трагедия, но и с жестокостта на постмодерната рефлексия), така и в чисто визуален план (камерата наблюдава, регистрира, фиксира контекста на тоталната отчужденост). То е заложено е и в сферата на актьорската игра, автентично убедителна в своята „проекция“ на хладна дистанцираност (егоистичен нарцисизъм) и емоционална инвалидност (липсата на родителска обич). Така напрежението се „вгражда“ в зрителя, който изумен става свидетел на отрязъците действителност, стряскащи със своята жестокост. Дори интимните сцени са някак скулптурно пластично „неутрални“, въпреки словесното признание в любов. Остава привкусът на безсмислено, механично откровение. Защото студът в природата се е вселил в човеците, тези ходещи машини за консумация на безкръвен живот. Надежда няма – в капана на „нелюбовта“ са хванати и обикновените хора, и конкретната страна - Русия, и останалият свят, и публиката в киносалона…

И все пак – може би Изкуството е тази сила, която, ако не да преобърне, то поне може да събуди притъпените сетива на нашата съвременност.

_________

Текстът е писан в магистърската програма "Литература, кино, визуална култура", СУ, 2018 г.