Пияните neoдачници в Танцът Делхи

Сцена от „Neoдачници”. Снимка: Росина Пенчева

Пияните neoдачници в Танцът Делхи - в такъв своеобразен словесен каламбур може да обединим три от най-обсъжданите спектакли за сезона – „Пияните” на Явор Гърдев в Малък градски театър „Зад канала”, миналата неотдавна премиера на „Neoдачници” на Иван Панталеев, както и „Танцът Делхи” на Галин Стоев в Народния театър. Колкото и да са различни, трите постановки си приличат по това, че са направени под общ знаменател – на „германския” тип театър. В тях се разпознава (в различна степен при трите) германската театрална школа, както вече отбелязаха и някои театрални критици. Това е условно разбира се, но е вярно. Най-силно „немската” школа личи в работата на живеещият отдавна в Германия Иван Панталеев и неговите „Neoдачници”, следва „Танцът Делхи” на Галин Стоев, свързал живота си с Франция и накрая идва представлението на Явор Гърдев „Пияните” с автор Иван Вирипарев, който пише текста специално за немските театри. Вирипарев е автор и на „Танцът Делхи”. Панталеев взима за основа „Дачници” на Максим Горки, но пренася действието в наши дни, като внася  допълнителни текстове на Хайнер Мюлер, Мишел Уелбек и Бионг Хан Лии. Тоест и трите спектакъла правят своеобразен портрет на нашата действителност, но по свой си начин.

„Neoдачници” на Иван Панталеев е изчистен от всякакви театрални „финтифлюшки” , тонът е почти равен, емоционалният градус е почти на нулата и на пръв поглед като че ли няма много общо с почти истеричния тон в постановка на Галин Стоев. Но тях ги обединява спецификата на поставяне, тоест режисьорското решение – съзнателно да отдалечава публиката от действието на сцената (характерна за „германския” театър), с което не е свикнала българската публика. Заради това съзнателно „отчуждаване”, най-вероятно те ще останат чужди на родния зрител.

Само най-запалените театромани могат да оценят режисьорското решение на Панталеев – да остави сцената на „Neoдачници” почти гола и напълно изчистена от предмети (с малки изключения като хладилника - символ на цивилизацията на ХХ век, в който стават доста интересни неща), за да изпъкне актьорската игра на великолепните 12 артисти. Това е любим прийом в германския театър, добре познат ни и от гастролите на Димитър Гочев у нас. Друго характерно за този тип театър (което важи и за трите спектакъла) е почти пълното отсъствие на сюжет. Действието се състои от почти самостоятелни сцени и монолози, между които не бива да се търси особена връзка, защото те са построени на принципа на пъзела, който само оформя общата картина. Да, малко объркващо е да гледаш пиеса на Горки, а пък да слушаш от сцената напълно съвременни послания, но в интерес на истината постановчикът честно беше предупредил за новите текстове. Вкарването на съвременната актуалност в театъра обаче е много хлъзгава територия. Актуалността предполага известна публицистичност, тоест едноплосковост, което не търпи изкуството. Само най-добрите режисьори съумяват да избегнат този капан, в който се е вкарал Панталеев, но пък и това е свойствено на „немската” школа, с която зрителите добре е да се запознаят предварително, за да не останат разочаровани.

Тогава ще оценят иронията на постановката и това, че въпреки модерната „опаковка” и привнесените политкоректни послания, Панталеев е съумял да запази същността в пиесата „Дачници” на Горки, а именно – той е успял много добре да „обрисува” скучаещият и празен живот на една имагинерна средна класа, която живее от почивка на почивка, както казва и един от героите в пиесата. В тази средна класа може да разпознаем както немското бюргерство, така и „новите” руснаци и българския елит, ако щете, който за почти 30 години преход натрупа достатъчно състояние, за да живее по турските курорти, от там да се прехвърля на островите в Португалия, а през зимата – в италианските или френските Алпи. Физиономията на тази горна прослойка на средната класа, която няма нужда вече да работи, за да си живее добре, е нарисувана почти със сарказъм от Панталеев и именно в това се състои главният успех на постановката. Линията за празното съществувание на едни празни същества (на една почти празна сцена) добре е прокарана през цялото действие от режисьора.

Ако случайно гледате последователно „Neoдачници”, после „Пияните” и накрая „Танцът Делхи”, то ясно може да проследите през какви фази минава животът на тези празни същества, защото и в трите пиеси, колкото и парадоксално да звучи това, става думи за едни и същи герои. В „Neoдачници” те са още самодоволни, макар и скучаещи, само някои от тях чувстват известна празнота и неудовлетворение, но то не е достатъчно, за да променят начина си на живот. В „Пияните” героите вътрешно се изяждат от някаква неизказана неудовлетвореност, която контрастира с външно успешният им и напълно задоволен живот. Всичките те се чувстват празни и затова не престават да се наливат, за да не изтрезнеят и да не би да се наложи да погледнат истината в очите. В третата фаза, ако може така да се нарече, действието на „Танцът Делхи” се развива в клиника, където всички изживяват с огромно страдание дните си. Болезнено достоверната игра на Радина Кърджилова изключително пасва на тази концепция и не случайно нейната игра попадна в полезрението на Икар-ите.

Включването на „Neoдачници”-те на Иван Панталеев, „Пияните” на Явор Гърдев и „Танцът Делхи” на Галин Стоев едновременно в столичния афиш може да е случайност, а не съзнателно програмирано, но каквато и да е причината, резултатът е много любопитен. И уникален, защото зрителят има шанса да сравнява три представления на една тема, на трима от най-известните български режисьори, които са почти от едно поколение. От трите спектакъла най-симпатичен за българската публика вероятно ще бъде „Пияните” на Явор Гърдев, може би защото абсолютно всичките герои се намират през цялото време в алкохолно „опиянение”, което е добре познато и разбираемо за публиката, а и се изобразява много симпатично от виртуозната игра на актьорите. Но пък и другите две представления спомагат за нашето самообразование и са в тон с девиза: „Единство в многообразието”.