„Вездесъщият“ или окото на камерата

„Вездесъщият“

Драма, България, 2017, 120 мин.
Сценарист: Илиян Джевелеков, Матей Константинов
Режисьор: Илиян Джевелеков
Оператор: Емил Христов
Продуцент: Матей Константинов, Илиян Джевелеков
В ролите: Георги Стайков, Борис Луканов, Ирмена Чичикова, Тони Минасян, Михаил Мутафов, Теодора Духовникова, Велислав Павлов, Весела Бабинова, Анастасия Лютова

„Тъй като всичко, което притежаваме, е в социума, същността е нещо малко, но е наше“. Тази мисъл на Гротовски може да се перифразира в новия български филм „Вездесъщият“ – тъй като живеем във век на технологии, дори и малкото наше (индивидуално, характерно, интимно) може да стане публично. Последиците от този „пърформативен“ жест са разрушителни. Творбата изследва именно крайния предел на човешкото любопитство, превърнало се от невинен опит за регулиране на житейска ситуация (разкриването на поредицата от кражби на старинни вещи от дома) в патологична наслада от откриването на чуждите тайни. Главният персонаж – Емил (актьорът Велислав Павлов – автентичен и запомнящ се) трансформира собственото си битие и това на обкръжението си (семейно, приятелско, служебно) в зловеща игра на тотален видеоконтрол, в който той започва да се изживява като могъщ капелмайстор. Позицията наблюдаващ/наблюдавани разпилява парчета от реалности, в които нравствено-етичните норми се прекрачват, за да изплува плявата от човешките слабости, пороци, лъжи, измами. Окото на камерата - необходим инструмент на съвременността, се слива с необузданото воайорско желание, изкушаващо човека. То набира ускорение (разгръщането на сюжетната фабула – разпадането на един брак, кризата в междуличностните отношения, любовните афери, интригите в рекламния офис, смъртта…), за да се превърне в бич, нанасящ зловещи рани. Рани, които трудно ще заздравеят в една „физическа“ действителност, подкопана от дигиталната образност на паралелната истина. Защото почти всеки от персонажите във филма има две лица – за пред обществото и скрито, при което допуска само избрани, т.е публично и лично. Нарушаването на баланса, на тайната на „вътрешното пространство“, провокира срив и ражда драматичната колизия. Трагичното в нея е пряко следствие от сложната, неразрешимата дилема на човешкото битие – самотата на Индивида (като избор, но и като съдба) и нуждата от Другия. А в тази екзистенциална дилема на срещи и раздели се „забъркват“ поредица от опозиции: любов – омраза, етика – предателство, фактология и илюзия, посредственост и талант, красив жест и грозна бруталност, смях и сълзи…, т.е. поредица от противоположни чувства, нагони, действия… Всичко това е визуално синтезирано от оператора Емил Христов, за да достигне своя апогей във финалната сцена (Емил, смазан от своето обсебващо хоби, тича под погледа на уличните камери). Тази сцена е и субектът на филмовото декодиране – може ли отделният човек да се скрие от окото на камерите и какво произтича от тоталния видео контрол?

„Вездесъщият“ е съвременен, макар и прекалено словоохотлив „разказ-приказка“ (задкадровият глас прекалява с резюмирането на случващото се на екрана, някак си подценявайки мисловната дейност на зрителя) за границата на контрол, персонално пространство и толерантност. Съвременният интериор и екстериор, разпознаваемите персонажи, актуалността на разработената тема (доколко техниката превзема битието ни и доколко игнорираме живото, безхитростно общуване, цената на истинските чувства, етиката и моралът през XXI век…, макар и не достатъчно художествено уплътнени), актьорските попадения (Владислав Павлов, подкупващо симпатичен в някак двойствената си по сценарий природа и Михаил Мутафов – бащата на Емил - поредната запомняща се роля на актьора), „картините“ – огледални отрязъци от динамиката на „скритото“ настояще…, са предпоставка филмът да бъде близък до публиката и да я провокира. А нима една от целите на киното не е именно да ни „изважда“ от летаргията на обикновено делничното?