„Изгубеният свят” на чехите протестанти в България - „историческо огледало” на нашето съвремие

Книгата „Bulgarian Protestants and the Czech village of Voyvodovo” на социалните антрополози Ленка Будилова и Марек Якоубек (2017, издание на Нов български университет) представлява сериозен принос към картографирането на религиозните идентичности в България в исторически план. Тя е особено ценна в това отношение, защото понастоящем в полето на хуманитаристиката и социалните науки са подчертано актуални изследванията на религиозността в нейната цялостна социокултурна роля и публични ефекти. Може да се каже, че към настоящия момент у нас липсват сериозни и последователни изследователски усилия в подобна посока за разлика да речем от добрите реконструкции и анализи на етническите общности и културни модели в страната. Именно подобни празни полета се стреми да запълни трудът на Будилова и Якоубек, които дълги години се занимават с темата за миналото, религиозния и културен живот на село Войводово, предоставяйки оригинална перспектива към един крайно интересен феномен. Селото е основано в самото начало на миналия век главно от чешки протестантски семейства - преселници от Банат и постепенно се превръща в най-голямата методистка общност на територията на България.

Книгата повече от убедително доказва тезата, че религиозността може да представлява основен фактор за конституирането на общностна идентичност. Макар да не прокарва изрично дистанция от проблема за етническата принадлежност, тя пренася и героите, и читателите си, в един по-глобален исторически наратив – за публичния и частния живот на нашите предци и техните близки и далечни съседи. Специфичната „характерология“ на религиозните активности на чешката общност в село Войводово се разгръща като особен фон и същностен контекст на случването на най-важните събития в българската история през миналия век – войните, стопанските кризи, установяването на тоталитарния комунистически режим. Последният до голяма степен предопределя реемиграцията на методистите с чешки корени от селото в Чехословакия, започнала в края на 40-те по силата на междуправителствени спогодби между тогавашните социалистически управници на двете страни. Но независимо от своята безспорна изкушеност в историческата проблематика, книгата се фокусира най-вече върху отговора на въпроса, какво означава да бъдеш религиозен в най-строгия смисъл на думата в нетрадиционна за твоята култура и конфесия среда. За целта авторите изцяло следват последните тенденции в рамките на съвременната етнография, социална антропология и устна история, свързани с интереса към индивидуалните траектории на социалните сътрудничества и групирания. Ясно е видим техният стремеж да пресъздадат един изгубен културен свят през очите на религиозните му дейци въз основа на впечатляваща по своя обем и времетраене, дългогодишна теренна работа както на територията на България, така и на днешна Чехия. Големият брой интервюта с живите членове на описваната в книгата методистка общност и техните потомци не просто гарантира високата научна стойност на изследването, но и привлича вниманието към интимното преживяване на пътуването към обетованата земя на спасените в евангелската вяра.

Именно последната като двигател на модерността и модерното в духа на протестантската етика по Вебер е тази, която навигира както някогашното ежедневие и празничност на жителите на село Войводово, така и самата антропологическа реконструкция. Противно на очакванията, разказът за тези отдалечени във времето и представите си за достойно и морално съществуване хора не е равен или лишен от екзистенциални събития. Така, например, в съзнанието на читателя се отпечатва по ярък начин разказът за пастор-методист, придобил известност със своята строгост и морален ригоризъм, който обаче в личния си живот не е на висотата на своите проповеди и изневерява на съпругата си с други жени. В резултат на това той е отлъчен от общността, заминава за големия град, където се маргинализира социално, става клошар и избягва контакти с бившите си събратя по вяра. Друг важен за чешката общност във Войводово разказ е за разкола през 1925 г., който засяга самата й конфесионална сърцевина, защото жителите на селото се разделят на методисти-традиционалисти и дарбисти в търсенето на убедителни проповеднически отговори на питания от рода на това имат ли вярващите нужда от свещеници, кое е най-важното за спасението – вярата или делата и т.н. Така че книгата на Ленка Будилова и Марек Якоубек в никакъв случай не е „суха” академична история за настроената аскетично, затворена религиозна общност, предназначена само за тесен кръг научни специалисти – тъкмо обратното, тя е достатъчно „цветна” и вълнуваща с пресъздаването на живота на чехите в село Войводово в цялото му многообразие и сложност. В български контекст техният труд е важен и с показването на функционирането в исторически план на родния мултирелигиозен модел или с други думи на съжителството през десетилетията на представители на най-различни религиозни общества и групи на територията на едно северозападно българско село, в рамките на което методисти, дарбисти, павликяни, православни и др. посрещат заедно времената на упадък и разцвет, и най-различните предизвикателства, пред които ги поставят националните проекти от изминалото столетие. Книгата е ценно свидетелство и за репресиите по времето на тоталитарния режим, упражнявани върху представителите на нетрадиционните за България религиозни общности, както и за политиките за контрол върху тях от страна на социалистическата власт.

В заключение можем да кажем, че научният труд на Будилова и Якоубек по своеобразен начин представлява многоизмерно „историческо огледало”, което ни дава възможност критично да се „взрем“ в своите културни и поведенчески нагласи спрямо Другия и да видим в нова светлина образа на бежанците или представителите на различните религиозни малцинства, а защо не и ролята на религиозността или липсата на такава в собственото ежедневие.