Този град не е лишен от памет

Помня, че когато реших да чета „нацяло” румънската класика, започнах с романа „Каля Викторией” на Чезар Петреску (заедно с „Чуляндра” на Ливиу Ребряну). Преводът е от началото на 70-те години на XX век. България има своите добри традиции в представянето на литературата на северната ни съседка, които са запазени до ден-днешен.

„Каля Викторией” на Чезар Петреску (1892-1961) е роман за Букурещ от началото на миналия век. Роман за големия и чудовищен град, който отнема почти всичко на човек: бъдеще, мечти, живот. Румънската литература е подчертано урбанистична. Виждам нещо дикенсово в желанието на румънските автори да пишат за своята столица, да я популяризират чрез топосите й, да я изобличават, да я искат за свой герой и да не я изпускат от поглед.

В същото време съм чела как Елин Пелин се чуди на младия Вежинов откъде се е взел български автор, който да пише за града, а не за селото. Липсата на традиции по отношение на един по-изявен градски модел на писане у нас не е такава голяма беда.  По-скоро превръщането на българското село в клише, до ден-днешен ни поставя в неловка ситуация. Такова усещане ме обзема като чета стотиците страници, написани за „Андрешко”. Обаче празните и запомнящи се селски къщи в разказите на Васил Попов са само споменати в конспектите, както бохемската и магическа София на Вежинов („Бариерата”), в която някои вярват, че ще полетят. 

Известният булевард „Каля Викторией” е превъплъщение на противоречията у героите. Този дълъг криволичещ булевард е ням свидетел на мечти и разочарования, на светли надежди и подли кроежи, на възходи и падения. Булевардът е като живо същество и е част от съдбата на хората. Романът е размирен и красив с описанията си на Букурещ. Чезар Петреску обаче опровергава митовете за големия град-мечта, наричан „малкият Париж”. Този „Париж” в началото на XX век носи фалш, пустота и безпътица. Твърде много компромиси се налага да прави семейство Липан от романа. Липсва им и дозата безскрупулност, за да оцелеят. Провинциалното семейство със своите порядки не удържа на порока и изнудването. Неподкупният Липан (бащата) става ненадейно главен прокурор, избран заради своя кротък нрав и наивност, изявени чрез чувството му за справедливост. Синът му Костя търси мястото си и напуска дома си, защото е непримирим бунтар и дълбоко ненавижда лъжата и фалша. По-голямата сестра - Ани Липан се омъжва без любов и се превръща в една от многото „атракции” на Букурещ. Сабина Липан (другата сестра) със своята жизнерадост и душевна чистота връща към живот повлияната от морфина Виорика, но погубва себе си. Журналистът Озун забравя бляновете си и продава своята независимост...

Сякаш жертвите на града са жертви и на Булеварда, който е свидетел на всяка драма, на всяка усмивка или надежда. Позицията на Чезар Петреску е крайна и непримирима – големият град е пагубен, той убива и не оставя нищо от човека.

Иначе прякото противопоставяне село-град липсва или поне не е изявено явно. Авторът представя атмосферата, улиците и хората на Букурещ. Шумът на роклите, поривът на душите и невъзможното пребиваване и оцеляване в една среда на измама, човешка нищета и бедност.

Паралелите с днешната българска действителност са неминуеми. Двамата герои от книгата – богаташът Йордан Хаджи-Йордан и властникът Джика Елефтереску, са обвързани с мръсни сделки и дела. В романа са видими и продажните журналисти, сменящи много бързо позицията си според „вятъра”. Интриги, зад които се крият сделки и интереси... Фантазията на Чезар Петреску за социалната неправда все пак е в определени граници. С две-три изключения, героите в книгата имат някакви остатъци на вяра и човешко достойнство. Книгата е силно изобличителна, но не е гротескова или саркастична, не е и фейлетонова. Романът не е сплав от съждения, а разказ за неправдата в големия град в началото на миналия век и невъзможността героите да просъществуват заедно със стремежите и мечтите си.

Опитвам се да намеря точните думи, които да характеризират румънския критически дух в литературата им. Различен е от руската виталност или френските традиции „по темата”. Румънците твърдят, че не е достатъчно изявен, че не са достатъчно социални и критични, затова и днес там почти не се пишат исторически романи, темите са свързани с актуалното. Това е вид национализъм и намерена идентичност, която иска да култивира чрез литературата съвременността във всяка една епоха. Румънските романисти категорично отказват да отстъпят настоящето си – и преди, и сега. Това е ангажираност, но не към злободневността и публицистиката, а към художествената фикция.

Чезар Петреску е модернист като Л. Ребряну и М. Елиаде, само че не е с математическо изчислено писане като тях. Авторът на „Каля Викторией” подготвя малко повече определени действия в романа, открива се и лек мелодраматизъм. В книгата майсторски се преплитат обаче фабулите и времевите пластове. Чезар Петреску не скрива човешкото си съчувствие, което не е изказано напряко, а е част от романовата структура и общия смисъл.

…

Тъжна и впечатляваща книга… с име на един от най-известните румънски булеварди: „Каля Викторией е на път да изчезне. Всичко се измества в други посоки, към още празните, ненаселени, почти пусти булеварди. Утре, в други ден ще опустее и Каля Викторией...” (Чезар Петреску).

________________

Чезар Петреску. Каля Викторией. Изд. Народна култура. Сф. 1972; превод от румънски Гергана Стратиева