Не прекъсвай, преди да прочетеш до края

След силните и въздействащи стихове, с които авторката на 4 стихосбирки вече ми е позната, Иглика Дионисиева не ме оставя безразлична и с прозата си. Чела съм в различни електронни и литературни списания разказите й „Прекъсни ме, преди да заспиш“, „Коледната баница“, „Кафе пауза“ и „Безотказно“, а сега ме очакват още 26 непознати истории в новата й книга „Кафе пауза”.

В творбите, събрани в сборника “Кафе пауза“ на издателство „Лексикон”, 2017, откривам или навярно проглеждам за едно по-различно, разностранно перо на авторката – да, има от поезията и чувствата, контрастите на нашите страсти, багрите на емоционалността, но избуява и те изтръгва от покоя иронията и абсурдът на историите. Животът и паметта ще спасят описаните хора от позора на забравата, ще ги запечатат за очите и мислите ни, за да ги разнищваме и получаваме отговорите на зададените и незададени въпроси. Богатият език, чрез който се впускаш в ситуации и картини - в ролята на участник, наблюдател или почитател, защо не и трите едновременно, носи наслада при четенето и видоизменя познатия ти до преди мигове свят.

Нима точно така изглежда архитект Милан Илиев от „Милан гледа към морето“ – неудачник в съпружеските очи, с надраскан с червен и син молив чертеж… и дали ти, потапяйки се в солено-горчивия вкус на морето, ще се завърнеш отново към семейството си, напуснато преди часове. Не – ти ще преобърнеш морето и ще го върнеш тъпкано на съпругата си! Драже от „Српско лято 1995“ оцелява като поредния пътен знак или не ще мине много време и ще се свлече надолу заедно със свлачището на войната. Не, ти си наясно за войната като изобретение за увеличаване на богатствата и хич не ще се посвениш да убиеш дузина невинни, оказали се на неподходящо място пред погледа на картечницата ти. Когато обичаме, обичаме първо себе си и удовлетворението, което ни носи споделеното чувство, или се отдаваме на импулсите си за безсмъртие, отказвайки да понесем последствията от егоизма си.

Харесвам неочакваните обрати и експериментите със страха на читателя – хем си предизвикан, хем те обземат студени тръпки, но любопитството надделява. Някои от разказите са забавно-драматични, други пълни с ежедневие и привкус на вулгарност, трети заслужават бис и незабрава.

„И аз“, „Пари“, „Ей такива големи орехи", „Албинос“, „Кафе пауза“ са земни и изплетени от рутината, прецедена през очите на твореца, забелязваш различното и скъпоценното в сивотата, задаваш си въпроси и намираш сума ти отговори. Кой отговор ти приляга и прилягащият твоят ли е?… Докато осмисляш, продължаваш да отгръщаш страниците.

Овации за Мактул и Филипа – героите от разказа „Червеният цвят на вълните“! Изящно удоволствие от работата със словото усетих и в „Човекът конвейер“, „Чай и хляб с много конфитюр“, „Папагалът остана в Сан Франциско“. Това са някои от разказите, които освен че са много увлекателни истории, но и рисуват типични явления в днешния динамичен и не много хуманен свят.

Разказите в „Кафе пауза“ открояват дарбата на Иглика Дионисиева не само да разказва интересно и наситено откъм багри, характери и диалози, но и да наблюдава, дълбае и изпипва детайлите, да не те остава безразличен. Публикуваните късчета истина, поомесена къде с повече фантазия, къде с четката на всекидневието, разкрито по неин специфичен стил, обещават нови разкрития в прозренията и прозата на авторката.