За филма „Възвишение”

Реклама като за холивудски хит – с такава безпрецедентна за българска лента кампания тръгна по кината дебютният игрален филм на режисьора Виктор Божинов „Възвишение” по едноименния роман на Милен Русков. Подобна агресивна реклама винаги буди лек скептицизъм, но веднага трябва да кажем, че „Възвишение” няма да разочарова. Но и не бива да бъде сравняван с „Време разделно” например, най-малкото защото двата романа са коренно различни. Като го сравняваме обаче с излезлите тази година два исторически филма - „Воевода” на Зорница Попганчева и „Врагове” на Светослав Овчаров, може да отбележим, че „Възвишение” е още една крачка напред в правенето на подобен вид продукции, защото е по-мащабен и е използвал повече ресурси. Но всичките са постигнали нещо много важно – реалистичност в предаването на историческите събития, които изглеждат напълно достоверно, а не бутафорно, като при някои предишни ленти.

Филмът „Възвишение” се появи с голям аванс заради книгата, по която е направен. Романът на Милен Русков бе отличен може би с всички възможни писателски награди, по него бе направена дори драматизация в Пловдивския театър с участието на Асен Блатечки като Димитър Общи и Бойко Кръстанов като Гичо. Книгата акумулира яростни фенове, но трябва да признаем и голяма доза скептици. Новината, че романът ще бъде екранизиран стъписа мнозина, защото на всеки що-годе изкушен от киното му е ясно, че той е некинематографичен. Романът е твърде „книжен” за киното, един интересен литературен експеримент, интелектуално четиво, написано на свой собствен език, почти без сюжет и събития. Повествованието се води от главния герой Гичо, който говори и разсъждава почти без прекъсване докато пътува със своя спътник Асенчо по села и паланки в търсене на Васил Левски, след обира в Арабаконашкия проход на четата да Димитър Общи, в който участват и нашите герои. Знаем от историята, че този обир повлича след себе си ред трагични събития - провал на тайната революционна мрежа на Левски, залавянето на Апостола и неговото обесване, което нанася непоправим удар на българското освободително движение. Тези събития са само фон на романа/филма.

Веднага трябва да кажем, че филмът не е направен по театралната версия, а е напълно самостоятелен. Трябва да отдадем заслуженото на тримата сценаристи – Виктор Божинов и Нели Димитрова, с участието на самия Милен Русков, които са извършили къртовски труд, за да преработят романа така, че да става за кино. Отстранили са почти всички – около 90% от разсъжденията на Гичо, оставили са ги само в първата част на филма, за да направят повествованието действено, с достатъчно събития. Затова първият един час изглежда далеч по-умозрителен, дори театрален, включително и в играта на актьорите. Подобно бавно повествование обаче дава предимство на оператора Антон Бакарски да блесне с наистина смайващо красиви епични пейзажи от България. А финалът на филма, прецизно подготвен, аранжиран и заснет, е невероятно въздействащ. Изпипан в най-добрите традиции на българското и американското кино, което Виктор Божинов познава много добре, защото от десетилетия снима за „Ню Бояна филм” и опитът си казва своето.

Режисьорът е подбрал много точно актьорския ансамбъл като типажи, които отговарят и доста точно на духа на книгата. Идеалистът Гичо напълно се отразява в сините очи на Александър Алексиев, а в Асенчо (Стоян Дойчев) – припознаваме сякаш Захари Стоянов. Персонажът – овчарят, селски хитрец, малко шмекер, малко „револусионер”, комбинативен, но и носещ народната мъдрост, напомня до известна степен на Митко Бомбата (Григор Вачков) от сериала „На всеки километър”. Но във „Възвишение” неговият практицизъм ще го доведе в крайна сметка до предателство. От всички четници се откроява Христо Петков със своята органична игра, който прави много силна и поредна запомняща се роля. 
 
Музиката на „Възвишение” също трябва специално да бъде отбелязана. Тя е направо „холивудска” – мащабна и епично богата. Композиторът Петър Дундаков е сътворил нещо изключително - музиката се превръща в подобно на нещо като невидимо тяло, още един герой – „разказвач”, който на заден план успява  да доразкаже действието там, където леко се прекъсва между сцените и не достига логиката или качествена актьорската игра. Музиката е тази, която най-вече помага да се предаде еволюцията в настроението на филма – от ербапшко към драматично и трагично. И заедно с виртуозните кадри на финала – да ни извиси, а това е главното за филма, нали.