Какво отмерва книгата на Ивет Лолова „Броеница на щастието“

Броеницата е магически предмет. Тя е атрибут на мъдрия човек в приказките. Върти се из ръцете му, а те сръчно премятат едно след друго зрънцата ѝ и броят. Броят стоката и парите при търговска размяна, броят отправените към Бога молитви. А „Броеница на щастието“ отмерва миговете, в които на човек му е дадено да е щастлив. Защото щастието никому не е дадено изначално и цялостно – то се дава на човек на малки безценни късчета, а между тях – може да има болки, страхове, надежда или просто междущастия.

„Броеница на щастието“ на Ивет Лолова не е роман, но не е и от онези книги със съвети за самопомощ, които толкова нашумяха напоследък. Това са фрагменти, в които героите са фикция, но толкова приличат на своите прототипи, че правят книгата да изглежда документална. И Синя майка, която е и тъжна и весела, макар да казва, че синьото е цветът на тъгата, и Мила, и таткото и дори тайнствената госпожа Е. са литературен феномен. Те са фикция и ако майката в книгата ви прилича на автора, то е само защото Ивет е майка. Вие сте жена и майка? Направете усилие – идете до огледалото. Виждате ли там една Синя майка? Наистина! Вие сте мъж? Погледнете съпругата или майка си. Да, точно това имах предвид. И те са Синя майка. Защото тъгата и тревогата са изначално присъщи на майките.

Г-жа Е. пристига неочаквана и неканена една нощ. Коя е тя? Какво ѝ дава право да се разпорежда безцеремонно с живота на своите домакини? Болестта като една своеобразна Мери Попинз, но с обратен знак. Тя идва и въвежда своите правила. Но както щастието, така и болката не са вечни. Синя майка я изпраща с писмо на благодарност. Може би не съвсем завинаги? Неслучайно тези части с идването и заминаването на г-жа Е. са наречени „Чудо голямо“ и „Голямо чудо“. Чудо голямо, дошла си, разпореждаш се като у дома си, ти натрапнице, но ние ще се хванем за ръце и ще те надвием напук на твоята самоувереност. И да голямо чудо е, че накрая героите успяват.

В средата – фрагменти, които ни водят през случки, препращат ни към книгите, към музиката, към филмите, които съпътстват живота всеки ден. В синхрон са с мислите и или пък не – окуражават ни, натъжават ни, разсмиват ни. Изобщо: намират ни в точния момент и ни помагат да се справим. Фрагменти от живота. Мисли за майчинството, за обичта, за щастието. Спомени, дълбоко врязани в паметта. Болката и страхът вероятно са направили тази близост толкова значима и дълбока. Затова са и финалните благодарности към натрапницата. Но всяка майка има тези спомени.

______________________

Ивет Лолова, „Броеница на щастието“ (Scalino, 2017)