Пътешествието в романа „Произшествието” на румънския автор Михаил Себастиан

Добрият роман има задължително свой „център”. И в случая не става дума за послание, герои и сюжет. „Центърът” е онова авторово проникновение, лично откритие и малка истина, към които писателят ни води умишлено. „Центърът” е рамка и простор, колкото повече нива има в конструкцията на един роман, толкова по-труден и интересен е пътят до „центъра”.

Aко не бях пристрастна, щях да кажа, че Балчик, за който разказва румънският автор Михаил Себастиан, е част от „центъра” на „Произшествието”. В този роман Балчик присъства в спомените на главния герой Паул, който усеща повея на вятъра от плажа на Балчик дори когато се намира в планината над Брашов. Балчик е и в модернистичните платна на художничката Ан. Балчик е място, където героят се е чувствал щастлив и жив, в пълна хармония със себе си.

На няколко пъти срещам Балчик (важен курорт за две съседни държави), а и морска Добруджа, в румънски художествени произведения. Давам си сметка, че благодарение на Йовков, Добруджа е поле, а благодарение на автори от северната ни съседка е и море. А всъщност Южна Добруджа е и двете едновременно: поле и море.

Михаил Себастиан (кръщелно име: Йосиф Хехтер) е роден на 18 октомври 1907 г. в Браила, Румъния и умира на 29 май 1945 г. в Букурещ. Той е писател, драматург и литературен критик, публицист, изучава философия и право в Букурещ. Сътрудник е на списанието „Кувънтул”, където се запознава с Мирча Елиаде. Привлечен е от вълнуващите идеи на интелектуалците от литературния кръг „Критерион”, който включва такива имена като Емил Чоран, Мирча Елиаде и Йожен Йонеско. В началото на 40-те години на миналия век му се забранява да работи като журналист, отнема му се и лицензът на пледиращ адвокат, защото е евреин.

„Произшествието” (1940) е роман, съхранил атмосферата от епохата между двете световни войни и стилистично повлиян от френските писатели Марсел Пруст и Жил Ренар. Романът изпъква чрез модерната си конструкция на фона на плеадата от класически румънски произведения от епохата, експериментиращи с цветове, сензуално изображение и психология. В българската литература се говори за „романова вълна” от 50-те и 60-те години на миналия век. Очевидно т.нар. „романова вълна” в румънската литература е по-рано, в междувоенния период. У нас добра популярност от това време придобиват: Ливиу Ребряну, Камил Петреску, Чезар Петреску, Мирча Елиаде. Със съжаление казвам, че междувоенното романово време на северната ни съседка е по-добро като качество, идеи и разнообразие от нашето от 50-те и 60-те. Вероятна причина е натрапчивата тежест на идеологията у нас – с преработка или не – „Тютюн” продължава да намирисва на „производствен” роман. И днес в литературно отношение румънците ни изпреварват: прави ми много силно впечатление разнообразието от почерци и възможността да съжителстват заедно, социалните и съвременни теми са им по-важни от военно-историческото наследство и историята като документ. На това отгоре нямат и проблем с националната си гордост, за да я изтъкват постоянно!

Михаил Себастиан избира нещо просто като сюжет. Личи си, че не динамиката на „външното” случване е важно в разказа му. Още от първата страница „Произшествието” ни представя пътно произшествие, чиято жертва е млада жена (Нора) – тя е блъсната от трамвай и намира подкрепа в млад мъж (Паул), който страда от болезнени спомени по друга жена (Ан), с която е в процес на раздяла, като надеждата за връщане към нея е все още жива. В този любовен триъгълник на Паул ще му се наложи да намери себе си и да преосмисли своите представи за живота в рамките на 20 дни: 18 декември 1934 – 7 януари 1935. В тази кратка сюжетна линия си проличават писателските умения. Трудно е, когато няма гримаси, маскаради, пушки и велики каузи, липсва и еклектиката, която да насложи различни „области” ведно. Романът е сънен, протяжен, детайлен, дори кинематографичен на моменти. Михаил Себастиан изгражда апатичен герой, който обаче не е мелодраматичен, и в това е съвременното звучене на човешката самота. В стилистично отношение книгата е „опакована” с ясен и надежден език, който оприличавам на черно-бялото и нямо кино. Именно в ясните и семпли проекции се вижда важното, липсва орнаментика, но не и атмосферност. Експресията е приглушена, така по-ясно се усеща пулсацията на романа, която гради ритъма на текста и застиването на героите.

Освен за Балчик, романът е за Брашов и Букурещ. Столицата на северната ни съседка присъства не в един или два текста, които съм чела. Букурещ е любимо място за описание на румънските творци: понякога пълно с пустота и фалш, друг път с полет и желание за развитие, но при всички положения е обичан град. При Миахил Себастиан Букурещ е с ясно очертани топоси и линии, град, в който Паул работи като адвокат. Букурещ и Балчик са на художничката Ан, а Брашов и планината на учителката по френски Нора. Важно е в живота си човек да не се предпазва от меланхолията и самотата, а да ги преминава, така ми прозвуча Михаил Себастиан. Начинът, по който допуска разказа да стигне до нас е учудващо лесен и естетически достъпен, без преиграване и патриархалност (последното е преекспонирана тема в литературата ни). В същото време, лесна ситуация на произшествие няма!

В романа си Михаил Себастиан тръгва по пътя на несъзнаваното пътешествие, инстиктивно, но не и първично. Пътешествие към другия, което крие рискове, но не и гибел. Докрай Паул запазва една дистанция от хората и лека инертност, което го превръща в симпатичен наш съвременник, с малко хладен ум, той не е погубен за живота и новите приключения. Напротив, успява да се научи да кара ски (спорт, чрез който човек изглежда величествено), като през цялото време тялото му пулсира за Балчик и морето...

Морализаторстването е далечно за Михаил Себастиан. (Още една съвременна разказваческа позиция, когато става дума за големи автори. Не харесвам мърморещите и налагащи се писатели, като че ли книгите са за бебета, които трябва да се възпитават непрестанно...) Леко снизходителният и небрежен тон на румънския писател ни води не само по улиците на Букурещ, препраща ни към спомени, сънища, зимни и летни курорти, малки и по-големи градове. В българската литература може би само Вежинов постигна този градски фокус, описвайки сполучливо социалистическа София. Казвам като устойчива позиция, а не като мимолетна случка или няколко разказа. Г. П. Стаматов в друго време противопоставя столица-село, виждайки ужаса на големия град. София „не диша” твърде много чрез българската литература, а това е сериозен пропуск и липса на важен вид популярност за всяка столица.

Има нещо повече, което ме води към „центъра” на романа „Произшествието”. Център, граничещ с поредната заблуда за героя Паул (може би), който открива Нора, а забравя Ан? Каква лежерност на съзнанието и поквара на ума. Едва ли.

Трябва ми време да помисля.

_________________________

Михаил Себастиан. "Произшествието". ИК „Изида”, София, 2017. Превод от румънски: Христо Боев

Автор:

Дияна Боева

Публикация:

12.09.2017 г. 18:02

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

Дияна Боева отзиви Христо Боев роман румънска литература ИК Изида Михаил Себастиан

Произшествието

Посетено:

2089

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/64/news/26288-pateshestvieto-v-romana-proizshestvieto-na-rumanskiya-avtor-mihail-sebastian