Отзиви
Бохемските кафенета на соца като артистична агора
За книгата „Бохемските кафенета на соца“ от Мариана Първанова, изд. „Гутенберг“, 2017
„Бохемските кафенета на соца” от Мариана Първанова, ИК „Гутенберг”, София, 2016, привлича вниманието с удачно намерената визия - картината на Димитър Войнов от 1976 година „Вторник. 10 часа”, която пресъздава атмосферата в едно заведение и сякаш е нарисувана точно за тази книга. Виждаме лица в едър план, населяващи цялото пространство, с изключение на единствения различен детайл – масата, върху която сред другите предмети има чаша за кафе и книга. Персонажите са уловени в характерни пози – втренчен в зрителя, един от тях размишлява, с подпряна на челото ръка; друг на преден план, е увлечен в разговор с невидим събеседник; трети по-назад се е задълбочил в някакъв свитък; четвърти фиксира зрителя с пронизителен поглед над черните очила. В дълбочина изображенията се сгъстяват, подробностите се губят, очертанията се замъгляват. Но перспективата остава. Перспективата за едно интелектуално общуване.
Точно това е смисълът на „Бохемските кафенета на соца”. Артикулиран най-напред със средствата на живописта, още на корицата, смисълът придобива словесна конкретност вътре, по страниците на книгата и в разказаните от Мариана Първанова истории.
Заслужава да се отбележи доброто структуриране на книгата, подредена хронологично в 3 части. Първата част „Бохемските кафенета на соца от 1944 до 1989” включва подразделите по години: до 1944, 40-те до средата на 50-те, средата на 50-те до 60-те и 70-те до 80-те години. Втората част предлага портрети на известни артисти, обитатели на кафенетата, а третата част „Опитът на другите” ни запознава с литературните кафенета на Виена, Париж и Варшава. Макар и бегло, сравнението е необходима, за да ситуира българското в контекста на европейското.
Прави впечатление интересната библиография, посочена от авторката. Освен от чисто документалните архиви – държавни и лични, тя черпи информация и от художествената литература и въобще от изкуството. Цитирайки известни и не толкова известни творби от Александър Божинов, Симеон Радев, Змей Горянин, Георги Марков, Богомил Райнов, Любомир Левчев, Надежда Станева и други, тя събира на едно място, бихме могли да кажем - в едно и също кафене, автори и личности, различни като нагласа и стил. При други обстоятелства те едва ли биха си пили заедно кафето, не само заради различните епохи, в които са живели.
Обемът на книгата е набъбнал и заради богатия снимков материал, който държи на доброто качество на фотографията. Това достойнство за подобна книга се надгражда от проследяването във визия и текст на историческите превъплъщения на въпросните кафенета. В какво се превръщат местата за интелектуално общуване, дали под диктата на реституцията или под нечий друг диктат, как оцеляват те в условията на обществено-политически промени и необходими ли са ни въобще днес? Любопитната фактология по темата, която изнася книгата, предразполага читателя към сравнения, обобщения и изводи за българската народопсихология, неизясненото ни отношение към миналото и може би лабилните ни духовни стойности.
Всичко изброено дотук говори за сериозната проучвателска и събираческа дейност, която предхожда написването на книгата. Публикуваните интервюта положително надвишават многократно броя на срещите със събеседниците. Дешифрирането на един аудиозапис, редактирането и превеждането от говорим на писмен език със стремежа да се запази изказа на интервюирания, подреждането на интервюто – самостойно или като част от някакъв по-общ контекст, също искат своето време. Ето защо „Бохемските кафенета на соца” е нелесна книга, в която Мариана Първанова е вложила опита си на историк и журналист.
Като историк тя е организирала материала професионално и с максимална прегледност, като обогатява официалния документ с личния спомен и емоцията зад него. Едно качество в плюс, което надхвърля целите на академичния исторически архив. Тук се вижда ролята на Мариана Първанова като журналист, знаещ как да извлече от всяка ситуация онзи човешки момент, който непременно ще заинтригува читателя.
Търсейки отделните човешки истории в общата история, авторката ни доближава до миналото, за да го възроди в неговата конкретност. Получава се едно своеобразно минало в лично качество, обживяно от светоусещането и манталитета на българския интелектуалец от недалечното минало. И представата, която читателят получава за него изглежда много по-естествена и по-вярна, отколкото битуващите по този въпрос мнения, обикновено доста крайни, оцветени преднамерено в нихилистичен или партиен нюанс. Книгата не въздига, нито низвергва когото и да било, словесните упражнения по величие и нищета на българския дух са й точно толкова чужди, колкото и политкоректността. В същото време тя не спестява свидетелските разкази за манипулациите на тоталитарната власт и близостта между някои управляващи и някои интелектуалци. Далеч също от пошлия интерес към скандала в личния живот, „Бохемските кафенета на соца” се откроява като едно добре балансирано, познавателно и увлекателно четиво, намерило златното сечение между документа и сантимента.
Този пръв опит да се изследва културата на общуване влага своя принос в осветляване на недалечното минало, научният интерес към което досега визира предимно историята на политиката и икономиката, не толкова на културата. Ето защо „Бохемските кафенета на соца“, с тяхната многообразна информация за междуличностните взимоотношения в средите на интелигенцията, но също за стила, украсата, екстериора и интериора на кафенетата, оттам и за актуалните модни течения в архитектурата и изкуството, привличат широк кръг читатели.
Бохемското кафене, по примера на известните литературни кафенета в големите европейски градове, носи наименованието си като артистична титла. То не попада в строгата категоризация на заведенията за хранене, а се афишира, освен като кафене, и като ресторант, кръчма, бар, клуб, сладкарница и разновидните комбинации между тях (кафе-сладкарница, бар-ресторант, клуб-ресторант). Кафенето, разбира се, не би било бохемско без своята артистична бохема, така че тя ярко присъства в книгата. Присъства със своя характер, култура и пристрастия за изкуството и политиката. Изложени на опасността от подслушване и доноси, посетителите на соцкафенето най-често неглижират този факт с бохемски артистизъм и чувство за хумор. Подобно поведение носи популярност, често с негативни последствия, но не пречи тъкмо в кафенето на соца да се зароди идеята за Клуба за гласност и преустройство, превърнал се веднага в един от мощните стимули за демократични промени. В Руския клуб пък се подреждат първите демократични правителства след 1989 г.
Увлекателно текат свидетелските разкази на писатели, артисти, художници, музиканти, журналисти, които рисуват един експресивен портрет на бохемското кафене. Във всички епохи то е най-вече клуб за среща на професионалните гилдии. В емблематичното някога Писателско кафене на „Цар Освободител” се отбивали величия като Иван Вазов, Йордан Йовков, Сирак Скитник и други, изобразени в прочутия шарж на Александър Добринов; бирхалето на хотел „България” било любимо място на интелектуалците през 60-те и 70-те години на миналия век; Дора Габе и Елисавета Багряна винаги ходели заедно в Клуба на журналистите; в по-новото Писателско кафене на ул. „Ангел Кънчев” можели да се видят Йордан Радичков и Емилиян Станев; хумористите около вестник „Стършел” се събирали във „Феята”; семейният ресторант на Блага Димитрова и Йордан Василев бил „Стадиона” и т. н.
Бохемското кафене несъмнено вдъхновява своите посетители. Елин Пелин дори дал името на кръчмата „Под липите” в Лозенец, а по-късно Валери Петров, който живеел на същата улица, вече носеща името на Елин Пелин, написал стихотворението „За улица „Елин Пелин.” Кирил Маричков композирал песента „Говори се за нещо” за сладкарница „София”, а проф. Божидар Димитров, в присъщия си провокативен стил, направо признава: „В кръчмите научих всичко, което един качествен историк трябва да знае”.
Бохемското кафене отстоява своята специфика, било то като средище за артистичен бунт - „Клубът на кинодейците”, „Кристал”, „Яйцето”, като кулинарна територия - Унгарският ресторант, Клубът на Народния театър или като модна икона за известните на деня - кафене „Бразилия”.
Подчертано клубният характер дефинира бохемското кафене като социум за творческо общуване със себеподобни. Като креативна среда за манифестиране на принадлежност към изкуството и артистична самоидентификация. Трибуна за съобщаване и проверка на собственото его и кредо. Генератор на идеи, които направляват в някаква степен движението на културните процеси в страната. Понякога и коректив на официозното, наложено отвън и отгоре. Във всички тези случаи бохемското кафене се привижда като артистична агора за артикулиране на вечните теми в изкуството и живота. Оттам и носталгията по неговата атмосфера, в която има сякаш повече романтика, повече интимност и по-човешко общуване, отколкото в съвременните социални мрежи, въпреки безкрайните им възможности да стигнат до всеки човек и до всеки край на света.