Отзиви
Падне ли сянка върху сърцето, то гърми като пистолет
За новата стихосбирка на Христина Мирчева „Бялата сянка”
„Бялата сянка” (УИ „Паисий Хилендарски”, 2017) е третата поред стихосбирка на Христина Мирчева. Книгата включва стихове, писани през последните 5 години, в периода 2012-2017 г., а графичното ѝ оформление е на младата художничка Стилиана Георгиева – Stella.
Името на книгата придава една пространствена незафиксираност и променливост, която ще се усилва от поезията вътре в стихосбирката. От една страна „Бялата сянка” е източен символ, който изисква изживяване в съзерцание, тишина и без оковите на течащото време. От друга страна шрифтът, от който е конструирано името, наподобява сегментите на цифрите на електронните часовници и крещи за непрестанно цъкащото и изтичащо време.
Авторката е разделила текстовете в два поетични цикъла, а на коричните прегъвки е поместила откъси от предишните си стихосбирки. Така е постигната една непрекъснатост на поетичния процес, както и обмислена приемственост и взаимосвързаност между самите книги. Цитатът от първата прегъвка
Мрачен град
Една бреза
през клоните
на тъмните дървета
протяга вейки към небето.
„Минава нощ, минава ден” (2012)
маркира една бреза, чиито стремежи я карат да протяга вейките си нагоре. В „Бялата сянка”, в стихотворението „Разговор на оглупялата бреза с морето” вече имаме олицетворение и монолог на брезата, която е надминала природния си ареал и е осъществила копнежите си.
В трите програмни стихотворения (диптихът „Бялата сянка” и „Изгнание”) неколкократно е употребена думата „сърце” (а и още много пъти по страниците на книгата). На сърцето е вменена сила, унищожителна сила, но и сладост и полет. Ето едно от „битията” на сърцето:
Сърцето е мех,
диша дим, издува,
трепти и писка, въздуха люлее.
„Изгнание”
В споменатите стихотворения също откриваме картини, изобразяващи смъртта – и Любовта като нейна причинителка.
Първият цикъл, наречен „Градината на непостоянството”, говори за постоянната променливост и нестабилност, непознаваемост и преходност в живота. „Светещи-те в здрача влекачи” са като махало по амплитудата от сянката, умъртвяването на живите – до разцъфването на макове – друг живот насред смъртта. Следва картина, изпълнена с динамика и символизъм в стихотворението „Кратък пътепис от едно дълго пътуване”. Прави впечатление, че авторката специално отбелязва единичните, самотните растения: „дърво, огряно от светлина и затова така самотно” (в същото стихотворение), „дивият бадем извън оградата” („Извън”), черното лале (единствено число!) от „Градината, покрай която минавам всеки ден”, „откъснах се от светлата гора” – единичността на брезата от „Разговор на оглупялата бреза с морето”, както и в диптиха „Трева”:
Едно колебливо цвете
наднича винаги
от паветата.
В този цикъл има няколко по-пространни стихотворения, запознаващи ни с някои по-любопитни представители на флората или със странни явления. Тези текстове по някаква причина напомнят енциклопедични статии, защото в тях надмощие взема информативността, за сметка на експресията. Такива са „Привиден плод”, „Светещи кактуси”, „Nepenthes”, „Ел Кактус Анданте”, „Ванилия”, „Снежни бълхи”, „Исоп”, „Phitolacea Electrica”. Във всички тях се усеща търсена или неизбежна илюзорност и присъствие на смъртта.
Вторият цикъл е именуван „Поражения” и е събрал повече текстове за поражения, несигурност, болка и обреченост. Тази част от книгата изглежда по-обживяна и затоплена от човешки чувства, затова и по-разпознаваема. Редуват се по-обемни стихотворения с тристишия.
Първото стихотворение от цикъла ни посреща с мотива за виждането и различността на очите, познат ни от други прозаически произведения.
Прозрачност
Докато пуша в мъглата,
едното око сълзи,
другото вижда всичко.
Дали е толкова просто да преминеш през тези поетически текстове-записи за драми, за загуби, за нито една лична победа? Получава се с лекота, докато четеш и следваш вътрешния ритъм на книгата: от кратките през дългите стихотворения и обратно. На места текстовете са шупнали от многословие – бъбривост, вкарваща читателя в заблуда, че се води приятен разказ за радост и благополучие.
В стихотворението „Летище” изживяваме всички детайли на едно изпращане. Летището като място за раздели, място, на което трябва да отвориш ръце и да пуснеш любимите – и да приемеш отдалечаването. В следващото стихотворение „Потъване в сумрака” вече светът и нещата от него търпят подмяна – и в ръцете е налице заместител:
Цигари между пръстите
Вместо целувки,
Вместо звезди.
Някои от стихотворенията говорят за движение в и извън пределите на града. Движението с неговите начални точки (летища и гари), с неговите прекъсвания на определени за това места (светофари, мотели и хотели). Движението не поражда жадуваната близост. Илюзия е усещането, че има време за най-важното („Бензиностанция”). Мотелът е „тухлена стена”, а не хоризонт; той е „приют за самотни картоиграчи”. „Светофарът” показва как няма допирни точки между различните компоненти на урбанистичната картина – и тези компоненти не се разпознават.
Градът се оказва призрачно място, което си играе със сетивата ни („Писък”). И никога не сме сигурни в това, което чуваме (писък на птица или котка), което изпитваме или виждаме: „Светлината” се превръща в гнездо на оси, жилещи по голото тяло. „Привидният плод” също не е безобиден – той е кух и причинен от осите. Освен оси в книгата има и паяци („Удобни свърталища”), а също и петна от череши и кръв („Черешата пред блока узрява” и „Мъглявина”).
Може би наистина светът около нас е безмилостен, може би нашето присъствие и начин на живот е безмилостен за света. Темата за морето тук не е повод за мечтание и съзерцание, а обратно: косата е остра от солта, всичко гасне под стъпките на любимия („Коса”), а морето е стена на плача и път към пустинята („Морето е стена”).
С особени значения е натоварена и Любовта („За едни, за други”). Приписани са ѝ много качества, противоположни по значение. И това не е плод на словесно жонглиране, а белег за познаване на нейните светли и тъмни страни, мъдрост, постигната по пътя на много тържества и понесени рани.
Движението на Любовта в сърцето е причина и за всичко, съставляващо стихотворението „Двойник”. Горчив и мъчен е двойникът на сърцето, на душата, на тялото – разпознаваема част от собственото Аз. Но можем ли да кажем за другия, че го познаваме? Стихотворението „Мона Лиза” е пример за енигматичност и неуловимост.
Има и една особена територия, в която нещата могат да изглеждат странни, нелогични и неразпознаваеми, и това е територията на съня. Чрез мотива за сънуването са изградени стихотворенията „Войник в тила” и „По повод един пороен дъжд преди разсъмване”. Пребиваването в съня е като хиперболизиран разказ за живеенето наяве: гладът за кръв и зрелища, липсата на чуване и разбиране на другия, пътят към края. И ако сме свикнали да се вглеждаме в сънищата заради това, че те показват, изпълняват ролята на мними или реални прорицания, стихотворението „Поражения” е идеалното логическо продължение.
Творбата „Поражения” впечатлява със своята сила и многопластовост, със своята присъда над човешката воля, успешност и свободен избор. Всички моменти и събития в нашия живот са предопределени. Дори и когато отчаяно се стремим да променим нещо, да избегнем съдбата си – това е само привидно, единствено пораженията ни са гарантирани. Но въпреки това, много ми харесва посланието на това стихотворение:
Трябвало е да срещна този човек на пътя си,
да знам, че не трябва да спирам,
но да спра и да заговоря,
а той да ми посочи хоризонта –
отговор на моя въпрос как да продължа.
Колкото и да сме ограничени от направения вече избор за нас, не от нас – да продължаваме напред.
В края на книгата се натъквам на стихотворението „Удължаване на сенките в късния следобед”, много богато откъм образи и рефлексии. Целият илюзорен свят и неизменното присъствие – събрани в едно дълго изречение.
Книгата започва с горещи сърца и с взривове, а завършва със сняг и студ („Снегът е милост”). Всички борби са се случили, всички неуспехи и поражения вече са налице. Снегът идва като милост. И като чиста субстанция, която да покрие и да заравни всичко похабено и разрушено от нашия живот. И като сила – да приспи всичко, всички страсти, за да подготви нова, чиста страница, за нови начала.
__________________________
Христина Мирчева, „Бялата сянка”, УИ „Паисий Хилендарски”, 2017.
Автор:
Иглика Дионисиева
Публикация:
14.07.2017 г. 13:12
Посетено:
1685
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/26078-padne-li-syanka-varhu-sartseto-to-garmi-kato-pistolet