„Мона и Mагелан”, или конкретното измерение на другостта

За романа на Светлана Дичева „Мона и Mагелан”

„Мона и Магелан”, първият роман на Светлана Дичева, получава субсидия от Министерството на културата и излиза през 2005 г. от ИК „Колибри”. Две години след това е преведен на сръбски език. Какъв отзвук е предизвикал и как е бил приет от сръбската публика, не ми е известно. У нас миналата година по него е направена драматизация от Майя Динева и под режисурата на Николай Ламбрев е записан радиотеатър. И това е. Никакъв друг обществен отклик. До тази година, когато романът излезе с логото на новото Издателство за българска литература „Лексикон”.

След като вече бях прочела романа, който се оказа психологическа шарада и гейзер едновременно, се запитах каква е причината такова ярко и пълно не само с уловени личностни и социални проблеми, но и с горчиво знание произведение да остане встрани от общественото внимание. Дали това, че главните герои са младежи, ученици от елитна езикова гимназия? Или фактът, че героите в този роман не са типичното социално животно, пулсът им не тупти с пулса на колектива и, за да оцелеят и да се мотивират за живот, те са в непрестанно единоборство с обществото? Излиза, че така историята остава камерна, отразяваща проблема на шепа хора. Съвсем друго щеше да е, ако романът се бе превърнал в едно епическо платно, изобразяващо броженията и победите на обществото в избран отрязък от време.

Повествованието се води в първо лице, от името на едно момиче. „Кое е това момиче?” – този въпрос е много важен, а напомнянето за култовия филм от 1987 г. (у нас – преди промените) с участието на Мадона идва точно на място – първо заради годината и второ – заради уникалността на певицата, често пъти влизаща в разрез с обществените порядки. Кое е това момиче, през погледа и сърцето на което на бял свят в романа излизат толкова нелицеприятни истини?

Героинята е с наполовина еврейски корени, баща ѝ е починал, докато тя е била бебе, а майка ѝ я отглежда почти в семейна изолация – те нямат други роднини. Заради еврейската си фамилия момичето (Мона Барух) е подложено на присмех и издевателства в училище, разболява се от анорексия още в първи клас, а след това расте затворено и без приятели. Като последствие от асоциалния живот Мона набляга на ученето и намира утеха в математиката.

По-късно тя разказва историята си, започвайки от детските и юношеските си години и израстването си по времето на соца. Връщането на зрялата жена в спомените не е мечтано отпускане и приютяване в идиличното детство:

„Когато пиша за тези неща след толкова години, забелязвам, че сякаш съм слязла в кладенеца на детството и с всяка дума човъркам до кокала на болката.”

Откъде толкова много болка, нали годините на соца, в които е расла Мона, са били непременно изпълнени с радостен устрем и бодрост?

Да си различен – тази заветна мечта на всеки тийнейджър – в романа от край до край е обрисувано това различие, което не е благословено, а е като проклятие за героите. То е низ, верига, която тежи и сковава: стигмата на името, другата кръв, търсенията, съпътстващи съзряването на младото момиче. Тук изниква проблемът за тайните. Какво трябва да бъде пазено в тайна в една семейна история и какво е престъпно да не се казва на детето, кога наследникът е по-ощетен – когато знае или когато не знае истинската си история? Мона се сблъсква с тайни, пазени от три поколения:

- лелята на Мониния баща-евреин не му казва, че цялото му семейство, останало по време на Втората световна война в Германия, е унищожено в газовите камери;

- майката на Мона ѝ разкрива тайната за смъртта на баща ѝ едва след като момичето се прибира от лудницата. А също, и че е полунемкиня;

- момчето, с което Мона е близка и за което се омъжва, непосредствено преди сватбата ѝ заявява, че е евреин.

Последната тайна става причина за охладняване на героинята към съпруга ѝ, на фона на сравненията, които тя прави на своята собствена история и на неговата, и породилите се нейни обвинения към него.

Ако кажем, че Мона е жертва, няма да сгрешим. Но тя е и маниак на тема справедливост, тя е и победител в някои области. Обаче се случва нещастие, съпругът ѝ е прегазен на пътя и умира, преди да се роди детето им. Тогава, под натиска на огромното чувство за вина, което разяжда героинята, тя решава да възстанови последните месеци от живота на мъжа си, до които заради отчуждението си не се е докоснала.

В своята творба „Магелан, човекът и неговото дело” Стефан Цвайг пише:

„Винаги една смърт разкрива най-съкровената загадка в живота на една личност”.

И сякаш Мона влиза в диалог с него, казвайки му:

„Още преди да ме изпишат, знаех какво ще направя до раждането на детето – ще търся Самуел, ще открия кой е бил той, какво е правил в миризливата кръчма, какво е говорил, какво е мислил в месеците, преди да се срещне с камиона.”

Това решение се изпълнява във вид на ежедневни посещения в кръчмата, където е работил Самуел преди злополуката. Оказва се, че там той е намерил любовта на друга жена – на Лора, и че си е водил дневник (на немски – „на езика на любовта”). И когато дневникът на мъртвия „проговаря”, Мона вижда Самуел и себе си като други хора, в други роли. А новата любима на съпруга ѝ, Лора, в проявленията си се явява антипод на Мона: ако Мона е дистанцирана от обществото, принципна, затворена и собственически настроена, самоизолираща се от системата, то Лора е склонна на всякакви компромиси, само и само да се приобщи (разбирай – секс със всеки), нежна, мека и обичлива без претенции.

В процеса на четенето на дневника Мона осъзнава, че ако първоначално е искала да разбере какво е мислел за нея мъртвият, то по-интересно се оказва „какво той е мислел за света, за всичко – от капещата в кухнята чешма до съдбините на народите”.

Тук виждаме Мона и Самуел като символи на женското и мъжкото откъм посоки на вглеждане: женското като „навътре”, вглеждане и живеене в себе си (Мона и нейната интровертност, отдалечена, изолирана от колектива; същия модел – при майка ѝ), мъжкото – като интерес и воля за изследователство на заобикалящия свят. Така се стига и до цитирането на „Магелан” на Стефан Цвайг в превод на Асен Разцветников.

В книгата има някои повторения: смъртите на бащите (този на Мона и този на детето ѝ), изоставянето на децата (първо – бащата на Мона е пратен далеч от семейството, при леля му; после родителите на Самуел напускат България без него; накрая Мона изоставя бебето си на грижите на Лора. Последното изоставяне може да изглежда немотивирано и импулсивно (кои майки, още докато са пълни гърдите им с кърма, оставят бебетата си на други хора?), но това според героинята е за да не се повтаря омагьосаният кръг на съдбата до безкрай.

Това е книга не само за различията и другостта. Това е роман за израстването с неговите етапи и фази, преминаването от колективност в индивидуализъм и насочване на вниманието обратно навън, към другите. И така уникалността на собствената различност се оказва измамна. Реални са само човечността и „жестоката остра светлина и безмилостните звезди”, на прага на неочакваното.”

_____________

Светлана Дичева, „Мона и Магелан”, Издателство за българска литература „Лексикон”, 2017.

Автор:

Иглика Дионисиева

Публикация:

21.04.2017 г. 18:07

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

Светлана Дичева Иглика Дионисиева отзиви издателство Лексикон

Мона и Mагелан

Посетено:

1564

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/64/news/25526-mona-i-magelan-ili-konkretnoto-izmerenie-na-drugostta