Отзиви
Тъга, която рисува крила
За новата стихосбирка на Иглика Дионисиева "Захранване на нощта"
докато съм живо
не мога да съм огън
(“Прекършено, изтръгнато от корен дърво”)
(“Прекършено, изтръгнато от корен дърво”)
За втори път прочитам стиховете от новата стихосбирка „Захранване на нощта” (Издателство „Жанет 45”, 2017) на Иглика Дионисиева. Някои от тези стихотворения вече съм ги чела много пъти и тук повторението не е знак за неразбиране, а преоткриване и потъване в поетичния свят на тази авторка наново, за изстискване на удоволствието до капка. Доколкото познавам И. Дионисиева и излятото мерено слово от нея върху хартията – те се допълват, споглеждат, изгарят заедно и напъпват между утъпканото по пътя на живота.
В самото начало на стихосбирката става ясно, че каквото и да ни споделя авторката - тя го е изпитала първо върху себе си, огледала го е отвътре, проверила е устойчивостта му, опитано е на вкус, на допир и като степен на болка. Няма залъгване и метафорични преувеличения от пролетно замайване. Стиховете са части от разговорите със себе си в моменти, когато е най-разумно и отговорно да си сам и да си правиш автопортрет (или вивисекция) без упойка.
Още с първото стихотворение в книгата “Захранване на нощта” откриваме самопризнанието на поетесата, разголването без пози и извинения. С малко думи, спокойно и уверено, без съжаление и отмъстителност:
изпитвам
думите и своята любов
първо върху себе си
(“Безопасна игла”)
В поетичното време-пространство на тази книга присъства ранната и неизбежна равносметка на живота и истината, че сме се осъществили, че сме оценени едва след като отлетим. Любовта, в която сме се познали, в която сме живели заедно под покрива й, а тя си е тръгнала по пътя, запленена от някого другиго или нещо странично. В гнездото на думите има меланхолия и недоизказаност, но не завладяваща и впримчваща, теглеща надолу, а тъга, която те издига над случилото се и рисува крила, с които може да се лети през мъглата и вятъра. Тежи ти, наболява те, но си цял, жив и можеш да вървиш и да преоткриваш заобикалящото те, отваряйки още по-широко очи.
“Изкъпах едно тяло в банята”, “На ръка изпирам”, “като ожаднея”, “Две шоколадови яйца”, “Да направим ремонт, любими” са стихове, рисуващи тъмната и светлата страна на живота, прикритото и видното, и хем си смален, хем пониква незнайна сила в теб. Обстоятелствата те притискат, а ти тайно, едва ли не свръхестествено се разширяваш, идва ти радост на гости. И докато краката ти се вкаменяват и си неспособен да помръднеш, погледът ти прескача огради.
Иглика Дионисиева е изградила поетичния облик на книгата си, като си е послужила с много стихотворения за празничните дни в календара – и то не само от традиционния български православен календар. Празничният уникален поетически прочит и запис на И. Дионисиева започва със стихотворение, озаглавено „Богоявление” и затваря кръга с „Рождество”. Тези поетически текстове ме карат да си мисля, че когато човек пише, той винаги успява да празнува чрез емоциите и размислите си. Авторката цени и търси стойностното, запомнящото се, което носи смисъла на пробуждането, на всеки раждащ се ден и във времето между изгрева и залеза приласкава, очиства и чака думите да се престрашат и да проговорят на езика на човека. Защото всеки говори свой собствен език, тълкува индивидуално и различно, и когато двама души казват “Смирих ли се? Простих ли? Простиха ли ми” (”Прошка”) разбирането не е уравновесена везна.
Книгата е спомен за отминали малки и големи лични тържествени мигове и наричане за идващите празници, които подготвяме, правейки добро наум и на глас. Нали за да пристигне чаканият светъл миг се минава през девет планини, през девет длани, през девет ключалки, през девет реки. И изминатият личен път оставя следи по бялото платно, сякаш пъстротата, шевицата на бялата риза - от трудности, стихове и сълзи, изпитания и слънце, от бяло и черно, от тъмно и светло. Както се разбира от едно от стихотворенията („Петровден”) – пътят не е лек и не е прав; лирическият Аз се придвижва трудно по него, изостава и се губи в края на колоната. Но всичко това е „храна” за творчество, за поезия. То и цялото богатство на криволичещия живот с неговите пикове и спадове са вътъкът за захранването на нощта. Стихотворенията от тази стихосбирка показват как примерът на един еврейски професор може да се превърне в празник („Сидни Енгелберг”), но и скептицизмът, породен от празниците-въпроси не може да се завоалира и спести. И ако стихотворението „Великден” ви остави потънали в екзистенциален размисъл, то друго, тематично близко – „Две шоколадови яйца” – ще ви върне топлотата и смисъла. Прочетете и празнувайте. Идва Великден!
Автор:
Христина Панджаридис
Публикация:
09.04.2017 г. 13:01
Посетено:
1918
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/25445-taga-koyato-risuva-krila