Жени Костадинова за „Лятото на астрите” от Илеана Стоянова

„Лятото на астрите” на поетесата Илеана Стоянова е една ювелирна книга. Казах й това съвсем спонтанно – веднага след като я прочетох, а това стана през декември, когато ми подари книгата си и аз една нощ я превъртях от първата до последната страница. Потънах в книгата! По-точно огледах се в нея – като в ювелирно огледало. А тя е наистина едно уникално поетично бижу, в което са втъкани най-различни изразни средства, фин усет за красота и хармония, съзерцателно наблюдение, вглъбение и медитация над едно основно чувство: любовта.

Ще кажете: всички поети пишат за любов! Да, но пишат различно. Чувстват и чуват различно, изразяват се според вътрешната си подредба или хаос и според външните си привидения. Колкото е лесно на пръв поглед, толкова е трудно по същество да се пише любовна лирика. А Илеана пише за любовта така – сякаш Ева, изгонената от Рая, е дошла при нас по Божия воля, като дар и наказание, да ни разкрива в талантливи поетични форми своите нежни чувства и вопли, своите възхити и омерзения. Не са малко стихотворенията, които силно ми допаднаха и ще ми е трудно да ги изредя, затова само ще цитирам отделни стихове:

Не книга за приспиване, а за катарзис, за откриване на образи и сенки, светлочувствия и тъмновидения, е „Лятото на астрите”. Книга за любовен себепрочит. Илеана Стоянова умело ни помага да го сторим. Тя е като опитен любовотерапевт, изследващ всяко чувство, явно и спотаено, всеки трепет на душата – отразен и само неин. Истинността и спонтанността на чувствата й – липсата на каквато и да било поза – поетическа, снобска, словесно-техническа, ще ви накара да й се доверите и заедно с нея да се гмурнете в дебрите на най-красивото и най-противоречивото чувство на света. Стихотворенията й – свободни като волната й душа и изстрадани, отгледани в почвата на сърцето, приличат на една изповед, излята върху 108 страници. Книгата определено има полифонично звучене – стихотворенията-изповеди вървят едно след друго, следват се като търсения, викове, признания, обвинения... И това, което ги разделя е само въздишката между отделните откровения. Не случайно и заглавията носят този интимен смисъл на изповедта: „Писма”, „Спомен в пръстите”, „Завръщаш се”, „И те обичам”, Сбогуване”, „Горене”, „Нямам тяло”, „Когато бях неприлично щастлива”, „А в леглото бяхме трима”.

Не съм критик, за да правя професионален анализ на поезията на Илеана Стоянова – само споделям моя усет и моя прочит на нейните стихотворения, събрани в красивото (но подвеждащо с асоциацията за слънчево-цветно щастие) заглавие „Лятото на астрите”. И в този ред на мисли ми се ще да кажа, че творбите в тази й книга са белязани с толкова разтърсващи дълбинно лични откровения и с такъв любовен драматизъм, че ми напомнят Яворовия лиричен свят. Като стил и философска умозрителност, въпреки че поетичните й откровения носят заряда на една ярка женска чувствителност, те по нещо ми напомнят любовната поезия на Л. Левчев и Хр. Фотев. Но всъщност едва ли са нужни каквито и да било сравнения, защото Илеана Стоянова има изграден свой – наистина свой стил, свое себеизразяване, своя поетическа визия и визитка.

И ако се опитам с малко думи да очертая своето виждане за творчеството й, ще кажа: дълбока река, от която извират красиви и сложни чувства - забързани и уталожени; умела, но спонтанно-естествена игра с думите и метафорите – така, както водата подрежда на брега камъчетата в причудливи форми; силни поанти – като поставянето на кристалче в сърцето на златен пръстен; църковна песен, изпята с лирата на сърцето.

Влезте в поезията й като в храм на любовта! Един особен храм-чистилище, стая за любовотерапия. И знаете ли как ще излезете? Успокоени. Притихнали. Споделени. Защото когато човек огледа чувствата си в огледалната планета на друг човек, се чувства наполовина самотен. И по-малко нещастен.

Пожелавам на новата книга на Илеана Стоянова да стигне до много, много читатели, жадни за себепрочит!