Отзиви

Магическият реализъм в чешкия филм "Желари"

Магическият реализъм в чешкия филм "Желари"


Не беше много честно, но се получи така: мислейки за новия български исторически филм „Воевода”, започнах да гледам чешкия исторически филм „Желари”. Просто така се случи. На пръв поглед тези два филма нямат нищо общо. Има обаче общ механизъм, когато се прави изкуство, независимо какво. Да избереш съзнателно подхода си е въпрос на професионализъм, означава и да рискуваш да бъдеш сравняван... Ако се прави изкуство по инерция и единствено с „местни” нагласи, си остава само „наше”... Толкова са ми затворени и маргинални повечето съвременни нашенски  филми... Същото е и с литературата: не се чете българска литература на най-популярния език - английски. Все някога ще трябва да поговорим и затова без да се обвиняваме (и плашим) взаимно и да изпадаме в ненужни крайности! Ако не – поредният пропуснат разговор за нещо важно.

„Воевода” не е лош филм в своята стилистика, ама като видях тези кръвясали погледи на хора с чалми, жени с премени, после с оръжие, мълчание в близък план (четох, че това се наричало „ключ”, не разбрах към какво), този драматичен патетизъм в погледа на Румена, липсата на развитие на образите... Да кажем, че са видими фолклорните и устойчиви мотиви: Зъл бей отвлича малката Руменка. Баща й е принуден да омъжи детето, за да го отърве от бейските мераци. / Българин агонизира тихо, набит на кол някъде в планината…  Недопускам, че собствената ми идентичност и национално самочувствие са застинали векове назад!

Сигурна съм, че между мита и фолклора, от една страна, и киното и литературата - от друга, има разлика. Киното и литературата взаимстват от първите две, но разчитат и на свои образи и фабули в развитие. Ако не беше така, нямаше да има различни видове визуализация и словесни жанрове.

Попаднах в света на изкуството с един чешки филм, който залага на историческия факт и прави любопитно кино, което не идва към мен, за да ме тресне от раз, и само с един Руменин поглед да обобщи всичко възможно (че може да не забележа нещо). Филмът „Желари” ме задържа в света на магическия реализъм. Толкова пъстроцветен, детайлен, динамичен и чувствен е.

Продуцентът на чешката военна драма „Трябва да си помагаме” Ондрджей Троян е режисьор на “Желари”. Филмът разказва история, основаваща се на действителен случай, своеобразен битов вариант на първия. В „Желари” Елишка е студентка по медицина и работи като сестра в болница в Прага, където годеникът й е хирург. И двамата са част от Съпротивата през 1940 г., за която Елишка сътрудничи тайно като куриер. Един ден разбира, че годеникът й е изчезнал и животът й е в опасност. Гестапо е по следите на всички и тя приема помощ от пациент, на когото е дарила кръв. Елишка избира да замине с него за далечното планинско село в Моравия – Желари, където животът сякаш е спрял преди повече от век. Там тя ще бъде Хана, омъжена за Йожа,  и чужда за местните селяни, които трудно приемат всеки непознат. За нея също е трудно да свикне с примитивния бит. Малката лична война е в обръча на другата – голямата. Интересно ми беше да видя как „големият обръч” се свива и всява страх, после се разпростира и сякаш войната я няма. Много човешки направен филм. Епичното повествование не предполага малки истории.

Постепенно непохватният Йожа спечелва любовта на Елишка. Действието се изпълва с нежност и топлота. Не особено почтени жители на селцето обаче плашат Елишка - животът й е белязан от постоянен страх от предателство. Любопитни са ситуациите на живот и смърт, показани не без доза чувство за хумор и абсурдност на моменти. Това отваря филма и посланието му. Нацистите стрелят и убиват, независимо че са оттатък планината, винаги има вероятност да дойдат и в Желари. Впоследствие руснаците също стрелят и убиват (но и пият) и изнасилват, както и нацистите. От филма не става ясно кои от войниците са „свои” и кои „чужди”, защото оцеляването и верността към човека от планинското селце са в центъра. Така войната се маргинализира и отрича. Имаме малко затворено общество (един добре интерпретиран устойчив мотив), което оцелява благодарение на нормите си, но успява да приеме някак гражданката, и дори да я опази. Умира фермерът Йожа – своят. Любовта му към Елишка започва, когато прави дървен под на дома си, нарича я „чорлава”, започва да се къпе и я пита може ли да я докосне...

В „Желари” се виждат интересни режисьорски решение: минимализмът на битовото е на фона на голямата планина, която е зимна, есенна, пролетна, лятна. Но всичко е в някаква обща конструкция и сплав, чрез които се гради желанието да се живее въпреки обстоятелствата. Нямам представа как се постига тази амалгама чисто кинаджийски, но виждам ефекта. Не се гонят и едностранчиви решения по отношение на образите (те търпят развитие). Затова и филмът не е параден, разчита на качеството и интелигентността на публиката, „преформатирайки” устойчиви и вече употребявани мотиви.

На финала Елишка се връща след много години в Желари и открива своята възрастна приятелка, която като сянка излиза зад една къща. Смехът на старата жена и невъзможността да отговори на въпроса дали е жива, превръщат филма в панорама на човешките взаимоотношения. Човешките взаимоотношения, които преминават през времето, историческите битки и дават на света и хората нещо много просто – топлина.

БНТ повтори „Желари” на 15 януари, 00.55 ч.

Филмът е официалното предложение на Чехия в номинациите „Оскар“ за чуждоезичен филм (2004). Получава „Чешки лъв“ за звук и за най-добра актриса на Ана Гейслерова от Националните филмови награди на Чехия в Прага (2004), както и редица други международни награди. Режисьор: Ондрджей Троян. В ролите: Ана Гейслерова, Дьорд Черхалми, Мирослав Донутил, Ян Хрушински, Ян Тржишка и др.


Автор: Дияна Боева
18.01.2017 г. 16:55
Посетено: 1494
Етикети: Дияна Боева, филм, отзиви, Ондрджей Троян, Ана Гейслерова, Желари, чешко кино, исторически филм
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/24962-magicheskiyat-realizam-v-cheshkiya-film-zhelari