"Моята орис" - извън притворството и фанатизма

"Моята орис" на Паринуш Сании е елегантна и пряма книга. Иранската писателка изгражда стройно литературно повествование, без да разчита на хладното противопоставяне между нашия цивилизован свят и другия, в който животът е орисия "под було". Толкова много се написа за участта на жените и бежанците, че чак темата стана клиширана (но не и излишна). 

Чисто историческите книги са ми досадни, понякога са и едно голямо недоразумение, защото (пак понякога) целят да се докопат до тънки и първични струни у читателя, използвайки каузи и идеологии. Паринуш Сании има свой интелигентен подход, който не замита историята, не я превръща в кауза, догма или целенасочено внушение. Сании доказва, че човекът и неговото питане (за себе си и света) са по-важни и интересни от всякакви крайности и каузи. Лична и тъжна история разказва иранската писателка - усещането е, че това може да се случи в различни варианти и навсякъде. Чисто фактологично "Моята орис" обхваща пет размирни десетилетия от съдбата на Иран. Не са много писателите, които с такова снизхождение задават сериозни и тежки теми, и в същото време не ги подценяват. Подобен подход изисква разсъдливост и разгръщане на идеи без подражание.     

Линейно действието в романа се развива в Иран, основно през 70-те и 80-те години на миналия век. Героите рядко напускат Техеран. Читателят обаче не успява да "види" този град, детайлите почти не описват обстановката и атмосферата. Проследява се животът на една обикновена иранска жена, като се започва от момента, в който тя е девойка на 14-15 години. Преживява първото си влюбване, което завършва катастрофално с женитба за друг мъж, когото не  е виждала. Следват доста превратни и повратни моменти. В края на романа героинята е вече зряла и образована жена. До тук нищо особено. И все пак, има нещо притегателно и съсредоточено в тази книга, концентрирано в малка точица, която държи вниманието и поддържа интереса. На места е учудващ философският диалог, който може да се проведе между две жени от Иран, нереалистично е приятелството между мъже и жени, което принципно е почти невъзможно за онези ширини. Чисто религиозните отпратки са намеци и щрих, без да се засилва интересът към орнаментите на различната религия (както е при Памук), няма го и прякото възмущението от тесногръдието и насилието или пък примирението пред съдбата. Има някакъв баланс и лично усещане към живота, което остава не скрито, а направо недокоснато. 

Винаги когато чета Орхан Памук, виждам присъствието на зрял писател, който мери по въже всичко и разказва с усет и привързаност към Ориента. Елиф Шафак е леко дразнеща в „Черно мляко” - на моменти използва доста непохватно „своето” (на ниво разказване). Сещам се и за Салман Рушди и романа „Срам”, рязкото противопоставяне на закостенялостта превръща романа в притча, „изречение” за невъзможността човек да се отдалечи от корените си... 

Много интересно е постижението на Сании, даже странно за подобен род книги: писателката засилва интереса на човека към другия до себе си (в християнството, наречен ближен или враг). На фона на уж големи идеи, на фона на въздушни и бездушни каузи и предразсъдъци, човекът в „Моята орис” се чувства... сам. Да, просто сам, а не притиснат, погубен или плачещ. Дали Сании постига това умишлено, не знам. Но крайният ефект е отегчението от историята, религиозния фанатизъм, глупостта и политиката. Щом нищо не служи за поука на никого, а личната и обществена справедливост е все недостижима! 

Притворството не е нужно на трезвомислещия човек - внушава иранската писателка, носителка на италианската награда "Джовани Бокачо" за най-добър чуждестранен роман. 

_________________

Паринуш Сании. Моята орис. ИК "Жанет 45", 2014; превод от персийски Людмила Янева