Отзиви

Когато крещиш тихомълком

За книгата на Анжела Пенчева "Моят живот. Да имаш ляв палец"

Когато крещиш тихомълком


Преди няколко дни се запознах с Анжела Пенчева. Тя е в инвалидна количка и е с тежка форма на  ДЦП. Не движи ръцете си. Но може да пише с палеца на лявата си ръка. И е актриса и писател. Буква след буква, в продължение на три години е написала книгата "Моят живот. Да имаш ляв палец".

Някои неща не зависят от нас, в повечето случаи - лошите. Но човек се научава да ги приема и да ги преодолява, да се бори. Анжела е от онези, които се борят. Мълчаливо и упорито. Винаги съм се питала откъде тази сила у хора като нея. И мисля, че отговорът е между кориците на нейната книга, която прочетох за един ден. "Моят живот". Животът на Анжела. Със сигурност и животът на много други като нея.

Книгата не е роман. Това е изповед, разказ, разговор със себе си. Тя задава въпроси от екзистенциален характер и им отговаря просто и ясно. Бих казала, че това е дневник, който започва със спомена за едно раждане и борбата за глътката въздух, за правото да живееш. И тази тема ще се повтаря и развива отново и отново под формата на различни истории. Това е мозайка от събития, разказани от героя на книгата, който е и неин автор. Фрагментарно, като парченца на калейдоскоп, се подреждат дните и годините от живота на Анжела. А те са семпли, делнични, като дните на всеки един от нас. Времевата ос на повествованието е на принципа "тогава" и "сега". В този живот освен страданието, се случват и красиви неща, най-често това е породено от хора, с които детето, момичето, жената Жони ще се срещне. И които по различен начин ще я накарат да се почувства щастлива. Това е един млад мъж, в чиито очи тя ще се огледа и в когото за пръв път в живота си ще се влюби, за да не го види никога повече. Това са всички от клиниката в Железнице, Чехия, които ще направят дните ѝ пъстри и интересни, учителите, децата и майките им, с които тя ще общува и ще се радва. Това са психолозите, които ще ѝ помогнат да погледне по по-различен начин на живота си. Това е Театърът! И Писането.

Книгата е разказ за неизбежната болка, която става част от тебе, но и за безкрайния оптимизъм и сила на човека, който може да я трансформира в неистово желание за любов и щастлив живот. "Човек никога не си знае съдбата, а аз мога да кажа, че съм благодарна на моята". Каква сила има в тези думи! Да настръхнеш направо.

В книгата, въпреки многото персонажи, има две главни действащи лица Аз (Анжела и майка ѝ) и Другите. Детето и майката са в естествена симбиоза в първите години след раждането. Тук обаче, поради обективните обстоятелства, двете дълго не се разделят, те са навсякъде заедно, свързани, слепени. И всяко отсъствие на майката предизвиква напрежение, тревога, страх. До момента, в който, в зрялата възраст на Анжела, ще се появи един специален човек, ще ѝ помогне да се отдели от нея и да стане себе си, психоложката Роси. Животът взима много, но и дава много.

Тук пространството е малкият свят на едно дете, което не може да ходи, затова всичко е трудно чак до невъзможност, но и широкият свят, който то трябва да опознае с любопитство и с тревожно очакване. Светът може да е една люлка или една въртележка, разходки край морето и плуването в ласкавите му води. Това е безкрайността на думите, които не можеш да произнесеш, но можеш да напишеш, светът на театъра и свободата, която той ти дава. ДЦП не е болест, казва Анжела, това е състояние. Хората с церебрална парализа са като всички останали, просто вършат нещата малко по-бавно и не перфектно. Точно затова те са търпеливи, упорити и толкова целенасочени. Болката, която не те убива, те прави по-силен! Такива хора са предизвикателство за т.нар. "нормални", защото те карат да се спреш, да изчакаш, да преодолееш егото си и да приемеш, че животът не е постоянно гонене на нещо, не е безсмислено говорене. Привидната външна статичност на парализираното тяло се конфронтира с вътрешната динамика на емоциите и преживяванията. Чувствата, които се сменят в душата на Анжела, са простичките човешки въжделения да бъдеш обичан, да бъдеш разбран, да бъдеш приет, да даваш любов. Да си независим. Да си творец. Да изразиш себе си на своя език, който само избраните разбират.

Езикът на повествованието е делничен, семпъл, разговорен, без претенции за показност и сложни обрати. И в това е силата на тази книга, която няма претенциите за висока литература. Точно това я прави толкова интимна и нежна, сякаш ти самият си там с детето, което се страхува и плаче, с момичето, което се влюбва все несподелено, с човека, който крещи без глас "аз съм като вас, аз съм една от вас, отворете очите си за мен". Много фино чувство за хумор и самоирония има още в първите страници на книгата "Не искам да си представя, ако се казвах Марабу или Бумара, как всички щяха да се обръщат към мен с името - Марабу Пенчева. Направо ужас, обаче човек с всичко свиква, особено, ако е дете..."

Много асоциации има в текста, защото хората като Анжела са сензитивни и забелязват детайлите като ги запомнят в контекста на събитието (гукането на гълъбите и люлката в задния двор на вилата и мн. др.). Неволно това ми напомни за мириса на прочутите мадленки на Марсел Пруст. Винаги след описанието на дадена случка, следва нейната емоционална оценка. Личното отношение и рефлексията на събития и хора е конструкцията, върху която се крепи целият текст. Животът е предаден със светлите и тъмните му страни - раждане/смърт, щастие/тъга, намиране/загуба, радост/болка. Какъвто е животът на всеки един от нас. И този на Анжела. "Но такъв е животът и продължаваме да го живеем, независимо дали го харесваме или не", казва тя.

Това е една много интимна книга. Съкровена изповед за едно обикновено семейство с неговите радости и страдания, с конфликтите в него, с бащата, който ругае и вика, понякога изчезва, но винаги се връща. С бабите и дядовците, които помагат както могат. С ходенето по болници и лекари, в търсене на изцелението.

Това е разказ, който Анжела е носила в себе си години наред, трупала е в себе си думите, за да ни ги даде, да ни ги предаде в тази книга. Книга за надеждата "Обаче си мисля, че ако бяхме останали там (Гърция, б.м.), можеше да съм проходила или пък не... Можеше да имам приятел, да се омъжа дори, понеже в много страни по света на хората с увреждания се гледа както на всички хора и те се женят и развеждат също така."

Най-ценното на този разказ е, че ни позволява постепенно да навлезем като в дълбока река в усещанията - чисто физически, в емоциите - с всичките им крайности, в чувствата и тяхното колебание на уж "увредения човек". И да видим, че той е много по-нормален от нас, "здравите". Искам да завърша с прекрасните думи в края на книгата "Обаче той, Животът, не чака никого да се нагласява безкрайно, а продължава да върви напред, сякаш това е нещо естествено и е трябвало да се случи точно на нас". Защото надеждата и оптимизмът побеждават мрака, колкото и страшен да изглежда той. И не случайно Анжела се казва така. Защото е Ангел, дошъл на земята, за да ни направи по-добри, да ни покаже Светлината.

 

_________________

Анжела Пенчева. "Моят живот. Да имаш ляв палец", ИК "Кибеа" 2015


Автор: Росица Кунева
09.12.2016 г. 13:57
Посетено: 2108
Етикети: Росица Кунева, отзиви, ИК Кибеа, книга, Анжела Пенчева, Mоят живот. Да имаш ляв палец
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/24787-kogato-kreshtish-tihomalkom