Отзиви

На пресекулки през думите

За пърформанса по книгата на Анжела Пенчева "Моят живот. Да имаш ляв палец"

На пресекулки през думите

Днес, 5 декември 2016 г. в Център за култура и дебат „Червената къща” бе обявено събитие, на което нямаше как да не отида. По много причини. По много лични причини. Доц. Възкресия Вихърова и нейните невероятни съмишленици, студенти, професионалистите от НБУ, всички заедно, с финото присъствие на актрисата Яна Маринова, бяха подготвили едно уникално събитие - пърформанс по книгата на Анжела Пенчева "Моят живот. Да имаш ляв палец".

Няма да крия, че имам особено отношение към темата за "различните хора". Защото те са една голяма част от живота ми, една много голяма част. Децата, хората с церебрална парализа. Затова отидох със смесени чувства на това театрално събитие. Озовах се в залата малко по-рано от предвиденото, като на преждевременно раждане. Видях част от процеса на създаването. Почти участвах в него. И станах част от онова, което се случи в залата. Непринудено и естествено. В. Вихърова ни разказа за историята на своята среща с Анжела, за разгърнатото във времето взаимно опознаване и за процеса на учене как да общуваш, когато думите ги няма. И когато се научаваш да чакаш, да чакаш, за да разбереш многото смисли, които носи мълчанието на този до теб. На този, който иска да ти каже толкова много.

Знам колко е трудно за "нормалните" хора да влязат в тази тема. Очаквах донякъде "тежка" постановка. Защото това е нестандартно преживяване за повечето зрители. Защото са зрители. Тази тема е трудна за осмисляне, тя е бездънна. Темата за това да искаш не да ходиш, а да говориш, да те чуят. Глухите наоколо, които дори и говорещите не разбират.

Доц. В. Вихърова и всички нейни съмишленици в проекта, представиха в хода на пресъздаването един пърформанс, който е новаторски и предизвикателен за българската театрална действителност, защото няма аналог на нашата, а и на световната сцена.

В хода на това синкретично по характера си и по своето съдържание представление, в което публиката също бе въвлечена със свободата да съ-участва, се разгърна историята на един живот. В него тяло и текст, тялото на текста, текстът на тялото и как това се прави, и как това се вижда, се разгърна пред препълнената зала на „Червената къща” от едни млади, емпатични, отдадени хора от НБУ и техните учители.

Историята на Анжела бе синтезирана в картина и музика, танц и текст, много движение, много динамика. Но основното, свързващото в представлението, бе диалогът между Анжела и Яна. Какъв диалог, ще кажете, та тя не говори. Напротив, ТЯ говори с усмивката си, с тялото си, но и с технологиите. Познавам тази програма, чрез която с поглед можеш да кажеш на компютъра, каквото искаш и то става глас. Имах чувството, че слушам Стивън Хокинг, но на тема театър. Анжела се притесняваше, съвсем естествено, но Яна беше сензитивен, естествен и провокативен събеседник в този толкова напрегнат диалог. Имаше теми, които двете познаваха, но имаше и неочаквани реплики, които не бяха в сценария. А в това е и очарованието на живото изпълнение. Импровизацията. На моменти ми напомняше на джаз пърформанс.

Като че ли напук на инвалидната количка и обездвиженото тяло на Анжела, в цялостната идея беше заложено движението като контрапункт, като концепция. Много театър на тялото, много вътрешна динамика, особено в последната част (която според мен натежава като времетраене и забавя ритъма на цялостното представление), много пластичен Николай Марков. Много ентусиазъм и съпричастност в целия екип.

Имам известни резерви към мултимедията и цялостната концепция на представлението, но тъй като това е work in progress, вярвам, че постепенно нещата ще си дойдат на мястото. Предстоят още няколко такива събития, всяко от които ще се представя веднъж месечно, с различни екипи.

Пожелавам много успехи на този амбициозен проект, защото той има и трябва да има голямо бъдеще.

 

Автор: Росица Кунева
05.12.2016 г. 22:31
Посетено: 1270
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/24762-na-presekulki-prez-dumite