За Мила Ламбовска – nom de plume и флуидност

За Мила мога много да говоря. Приятели сме вече втора година, а познавам поезията ѝ малко повече от три години. Все още помня как бях в една книжарница в центъра на Варна и видях „Танго с Тигър“ (ИК „Жанет-45“) да ме гледа от една лавица, и без да мигам с око – купих тангото. След това имах среща с „Лила́“, после с Мила, и така…

Сега е „Годината на Джорджа“ (изд. „Скалино“).

Мила Ламбовска в „Годината на Джорджа“ е „малко по-гола от обичайното“.

Нещо, което веднага ме удари в лицето, е самото начало на книгата. Започва с визуално и много ярко събуждане и завършва с един разцепен език, на който Аз-ът не може да се насити. Едновременно красиво и еротично. Напомня ми на афоризмите на Джени Холзер, които изобщо не те чакат да се подготвиш, и те застрелват с нещо изключително визуално, за което мислиш дни наред.

Книгата има и няколко стихотворения, които, според мен, са новооткрита зона за Мила, защото не съм виждал подобни стихове в другите ѝ книги. Толкова свръхконцептуално красиви стихове не бях чел, а с Мила сме обсъждали някои от тях преди официално да бъдат издадени в чудесно изработената книга със страхотната корица с картината на Фабио Карминяни.

Ще фокусирам голяма част от това, което ще напиша, върху любимото ми стихотворение от „Годината на Джорджа“, но съветвам всички, които имат интерес към творчеството на Мила, да си купят тази книга. Гарантирам ви дълбоко задоволство.

Стихотворението, на което ще обърна внимание, е „Ще се казвам Зинаида“. Това е поема, която започва и завършва по един неочаквано красив начин. Пълна е със страст, тъга и жажда за нещо повече, което може би никога няма да бъде. Зинаида сънува и мечтае за неща, които искрено желае – целувката, прегръдката, одобрението, децата, усмивката и в най-тежкия момент на смъртта да не бъде сама, дори това да значи чужда смърт. Това е една история, разказана в седемнадесет реда. И чрез медиума на поезията тази история е разказана прекрасно. Хванат е моментът, в който героинята сънува тези неща до перфектност, с най-важните детайли, не по-малко, не повече.

Когато обсъждах с Мила това стихотворение, стана въпрос за това как е написано. Понякога процесът на писане е много кратък, понякога е отегчаващо дълъг. Мила ми каза, че това и няколко други стихотворения са били написани на момента, с лекота. Аз го виждам като един вид пърформанс, който е моментен, но оставя следа за много дълго време. Като картина на Ив Клайн, индиректно нарисувана от него.

Стиховете на Мила постигат висша степен на съществуване. В зависимост от това кой я чете, историята ще бъде преведена по различен начин. Nom de plum-ът тук е Зинаида, другаде ще бъде друго име, че дори и мъжко да е. Обаче желанията, исканията и мъката винаги ще вървят с това стихотворение без значение кой го чете и това е нещо, което ме респектира в тази поезия. Това екстремно ме привлича, този нестандартен начин за разкриване на Аз-а на писателя и на четящия, показването на нежността на една жена чрез това, което тя сънува. Сънищата не са текстови, те са визуални и този превод от визуално към текст е постигнат прелестно. По-рано написах „… и мъжко да е…“ (името). Това е важен мотив в книгата, защото в няколко творби се създава впечатлението за съотнасяне на казаното към двата пола за постигането на по-важна, по-висока цел. Мъжът става жена, жената – мъж. Мъжът взима няколко характерни черти от жената и vice-versa, жената приема негови черти. По-същия начин хибридите в природата се размножават – запазват най-важното от родителите и взимат нужните черти от другата страна за постигане на нещо по-висше, по-наситено.

Това себеразкриване съм го срещал преди в творчеството на Улай, бившия любовник и колега на Марина Абрамович, който в началото на кариерата си показва женската си същност от едната страна на лицето и запазва мъжката си от другата, докато се снима с полароидна камера. По подобен начин Мила разглежда флуидността от страна на пола. Сексуалността, еротиката и любовта вървят ръка за ръка.

Оргазмът е поезия, и поезията е оргазъм.

Тази книга показва една друга Мила, различна от „Лила́“ и от „Танго с Тигър“, запазваща важните, същностни черти на нейната поезия, но в същото време ходи върху тръни и носи кръст, не на верижка, а на гръб, за да покаже чистотата, красотата и болката във всичко, което ни заобикаля, било то емоции, страст, желание, еротика, секс, флуидност, мъжът, жената, езикът, разцепен на две, щъркелът, който не знае дали да стои на един крак или да полети, думите, казани, и може би по-важните – премълчаните.

30.11.2016
Ливърпул

____________________

Мила Ламбовска, „Годината на Джорджа“, Изд. „Скалино“, 2016