Голготата на Анна Каренина в Tеатър „София”

Любовта като голгота, в името на която може да бъдеш разпнат от обществото и сам да се приковеш на кръста, когато прозреш, че абсолютно щастие в любовта не съществува. Това е може би ключът към голямата трагедия на Анна Каренина – поне в новата едноименна театрална версия, която вече имаме щастието да гледаме на сцената на Tеатър „София”. В обозримите 20 години не си спомням някой друг театър да е дръзвал да посяга към този чудовищен по своята сила и обем роман на Лев Толстой, и дори само заради това си заслужава да поздравим за смелостта режисьора Николай Поляков (автор е и на драматургичния текст) и целия екип на трупата. Веднага трябва да кажем, че рискът си е заслужавал – спектакълът е добре изпипан, много добре обмислен като визуално решение и извеждане на характерите. Той е необичаен – това не е класическа постановка, но не е и безсрамно осъвременена версия „по мотиви...”, а нещо като сплав между драма и пластически театър. Подкрепен от прекрасна визия и хореография.

Три часа зрителят, заедно с прочутата героиня на Толстой, изкачва стъпка по стъпка пътя на нейната голгота, за да стане свидетел на една от най-великите литературни трагедии. Отначало действието стриктно следва романа, но постепенно става ясно, че все повече се отдалечава от него или поне от представата ни за героите, която трайно сме си изградили още от ученическата скамейка. Обикновено сюжетът на „Анна Каренина” се свежда до следното - разглезена аристократка се влюбва в по-млад от нея мъж (Вронски) и въпреки нормите на общественото благоприличие, загърбва благополучния си семеен живот, като изоставя  доста по-възрастния от нея съпруг (Каренин) и детето си (Серьожа) в името на любовта. За да я накаже, нейният съпруг-сухар й поставя поредица от условия докато живеят разделени, включително и да не вижда детето си. Вронски също е влюбен в Анна, но постепенно все повече се отдава на светски живот. Чувствайки се изоставена от всички, отчаяна тя се хвърля под колелата на влака. Така героинята на Лев Толстой се превръща в символ на първата жена, която дръзва да отстоява своите чувства и права в обществото.

Във версията на Николай Поляков и Tеатър „София” героите са далеч по-благородни, а Анна Каренина изживява невероятно развитие – от благородна, щастливо омъжена дама до нещастна наркоманка. В първите сцени тя е елегантна и добродетелна аристократка, със светско чувство за хумор. Докато не я поразява като гръм любовта към Вронски (Антон Григоров). Вътрешната промяна в нея проличава на пищния бал, на който нейната роднина Кити (Симона Халачева) иска да й представи Вронски, в когото е влюбена. Тази блестяща сцена е предадена без думи, като мимическа, ужасна танцувална драма. Под музиката на валса кръжат влюбените един в друг Кити и Вронски. Влиза Анна, Вронски я вижда и с танцувална стъпка я подхваща за талията. Анна с победоносна усмивка кокетно завихря с него страстен танц, без да забележи колко се разстройва от това Кити, която прозира всичко за части от секундата. Животът за нея се срива. Всичко това е предадено в рамките само на 2-3 минути – блестящо актьорско изпълнение на Симона Халачева като Кити, която тук демонстрира и невероятните си танцови умения и гъвкавост. В „Анна Каренина” тя има няколко сложни, изключително трудни сцени, с които младата актриса се справя отлично и се вижда какъв напредък има в сравнение с първите си роли в трупата. Тя е ангажирана в една от т. нар. второстепенни роли в постановката, но както и останалите й колеги - Михаил Милчев (княз Шчербацки), Йорданка Любенова (княгиня Шчербацкая), Милена Гераскова (Доли), Юли Малинов (актьор), Юлиян Рачков (Льовин), Мартин Гяуров (Стива Облонски), Лора Мутишева (княгиня Тверская) и София Маринова доказват, че второстепенни роли няма. Всички са на висота, всеки е ярко индивидуален и човек може само да съжалява, че представлението не може да продължи по-дълго, за да има за всекиго от тях повече време за изява. Постановчикът само щрихира образа на Вронски (подходящ избор на Антон Григоров), който докрай обича Каренина, но тя го измъчва с неоправдана ревност. Специално следва да отбележим образа на съпруга на Анна – Каренин, който в интерпретацията на Ириней Константинов е дълбоко влюбен в нея (както и тя в началото), който всячески се опитва да спаси своя брак с безумни отстъпки (според тогавашните норми на обществото), но не успява, заради нейния максимализъм и младежка безкомпромистност.

В постановката на Николай Поляков Анна Каренина сякаш не успява да се задържи на висотата и на дворянското благородство на своя съпруг. Тя няма неговия житейски опит и в крайна сметка се оказва, че не знае как да посрещне първите сериозни проблеми и трудности в своя живот. А това е как да защити любовта си пред съда на обществото. Като изнежена аристократка тя се оказва непригодна за истинския живот, впрочем както и снаха й Доли (за изневерите на съпруга си Стива), и Кити – за реалния живот на село. Тук спектакълът ни препраща към сходна ситуация в „Гордост и предразсъдъци” , където мечтата на г-жа Бенет е само как да омъжи по-изгодно петте си дъщери. Това е единствената социална реализация на аристократките в обществото през ХIХ век. Затова г-жа Бенет ги учи на добри обноски, да бродират, да правят реверанси, да валсуват и да могат да играят мазурка, за да се котират добре на баловете. От тук нататък – как да посрещат изневерите на съпрузите си, как да се справят с връхлетялата ги любов или с евентуално разорение, те не знаят. Напълно безпомощна е и Анна Каренина и това е интересното и актуалното в трактовката на Николай Поляков. Дали тази новаторска интерпретация може да бъде уловена от зрителите, може само да гадаем, защото в последните петнайсет минути не всичко е ясно. Изпълнителката на главната роля – Мила Банчева играе на финала една изнервена, почти истерична жена, разкъсвана от ревност към по-младия си любовник и злоупотребяваща с морфин, а не толкова Каренина, преоценяваща целия си живот. Която си дава сметка, че сигурно е било огромна илюзия, че може да постигне пълно щастие, ако заживее с любимия човек. Но животът се оказва много по-сложен, както впрочем би следвало да бъде и играта на актрисата. Физически тя напълно подхожда на героинята, но сигурно е нужна повече житейска зрялост и огромна, вътрешна енергия, за да изведе убедително образа до самия край. На висока нота, за да постигне истински драматизъм. Финалът приключва някак набързо и не става особено ясно защо Анна се хвърля под колелата на влака. Жалко, защото спектакълът си заслужава, особено първата част, която е блестяща.

Мисля, че постановката на „Анна Каренина” ще остане в историята на българския театър не само със смелостта и интересната си интерпретация, а и със страхотните си костюми и сценография, дело на Марина Райчинова. Специално следва да подчертаем и работата на хореографа Анна Пампулова, която ни показва как може да се разказва без думи, само с жестове, леки движения и на пръв поглед лек, елегантен танц една велика трагедия.