Изложбата „Преоткриване” в Двореца – душевната градина на Евгени Клинчаров

Вече със сигурност може да кажем, че голямото събитие през есенния сезон на 2016 г. е изложбата в Двореца „Преоткриване” на Евгени Клинчаров, едно име не много известно на широката публика. Експозицията носи ретроспективен характер и включва негови живописни платна, рисунки и кавалетна графика, мозайки и гоблен като се започне от 40-те години на ХХ век до неговата смърт през 2013 г. Авторът е представен с документи, фотографии и книги, илюстрирани от него, както и с мултимедия. Особено място заема най-значителното дело на неговия живот – тритомникът „Пантеон. Бележити дейци на българската култура“ - антология на личности, "жалонирали възходящия път на българската култура“ - огромен труд, на който той посвещава последните 10 години от живота си.

Сигурно за мнозина тази изложба е била откритие, защото едва сега, три години след смъртта на Евгени Клинчаров, когато той трябваше да навърши 90 години, научаваме какъв даровит художник, какъв талантлив изкуствовед и тънък интелектуалец сме имали. За оправдание може да кажем, че дори неговите млади колеги от Съюза на художниците (където той заема ръководни постове) не са знаели, че той се е изкушавал в живописта и не са подозирали какъв виртуозен рисувач е бил той. Показаните в изложбата почти омагьосващи пейзажи са били предназначени само за личната му „душевна градина”, както се изразява дъщеря му – световноизвестната арфистка Сузана Клинчарова. В началото на 60-те, когато той влиза в ръководството на СБХ, спира да излага (бил е главен художник на издателство "Български художник“ (1953-1985, с прекъсвания), заместник-главен редактор на списание "Изкуство“ (1962-1970) и секретар на секция "Приложна графика“ при СБХ (1976).

Затова по-младите от него колеги дори не подозирали, че той продължава да рисува живопис, разказа неговата дъщеря. Заради това много от показаните рисунки и маслени платна са от 40-те и 50-те години, има малко от 60-те и след прекъсване от близо две десетилетия – от 90-те, когато  Клинчаров отново посяга към четката. Това са няколко изгледа от Париж и р. Сена. През изминалите години той се занимава предимно с приложно изкуство, изкуство на книгата, писане и подготовка на неговите изкуствоведчески книги, посветени на Иван Ненов, Любен Гайдаров, Тодор Панайотов, Кирил Казанлъклиев, Екатерина Савова–Ненова, на книгата „Разговори с Иван Ненов“, на множество статии по проблеми на изкуството. Излагал е мозайки, гоблен, текстил, но никога не е правил самостоятелни, а още повече ретроспективни изложби. За което може само да съжаляваме, защото онова, което виждаме днес в Двореца, е впечатляващо.

В този смисъл наименованието на експозицията „Преоткриване” е съвсем точно. Аз бих добавила, че тя спокойно може да се казва и „Откровение”, защото имаш чувството, че си допуснат до светая светих – в ателието на един голям талант, където художникът е рисувал само за себе си. Заради това трябва да сме благодарни на организаторите на изложбата, че ни отварят вратите към неговия интимен свят, който ражда такива шедьоври като оцветените в зелено меланхолични „Градски пейзажи”, „Алея в парка”, „Орлов мост”, „Парк”, „Път”, „Борова гора” и особено „Разходка в парка”. От тях струи деликатната душевност на истински интелектуалец. Неговата живопис е ненатрапчива, но в нея е концентрирано толкова силно вътрешно чувство, че те кара отново да се върнеш към творбите му и да се вгледаш по-внимателно в тях. От тях струи някаква тиха смиреност. Пейзажите са нарисувани все едно през някакво полупрозрачно було. Приличат на някакъв сън или по-точно на далечен спомен. Картини-съновидения. Омагьосващо привличащи, които те карат дълго да ги съзерцаваш. Сякаш имат терапевтично въздействие. Като дзен терапия. Специално място заема серията „Автопортрети” и особено портретите на неговата съпруга – пианистката Вера, от които става ясно, че Клинчаров е имал дарбата да рисува еднакво добре хора и природа, нещо което не се отдава на всекиго. Има нещо много съкровено и непретенциозно в обикновените на пръв поглед къщи с жълти и сини балкони, в изгледите от Балчик и морето. Те са нарисувани с една привидна лекота, която обаче издава опитната ръка на голям майстор.

Докато разглеждах изложбата „Преоткриване” на Евгени Клинчаров си спомних за мащабната експозиция на Кирил Цонев, която се откри в НДК след 10 ноември. Беше голямо събитие. Едно от запомнящите се след 10 ноември. Зашеметяваща и респектираща експозиция, която показа какъв голям по мащаби художник сме имали. Може би съизмерим с Диего Ривера, с когото заедно са работили. Тогава всеки си питаше: „Защо чак сега разбираме за Кирил Цонев? Къде е бил той досега?” Същата мисъл не ме напускаше, докато минавах от зала в зала в Двореца и гледах чудните платна на Евгени Клинчаров. Дано това не е първата голяма и последна изложба на Клинчаров, чието творчество заслужава да заеме почетно място и в най-големите световни галерии.