Отзиви
Милост за приятелите
За новия роман на Силвия Томова
"Милост за приятелите" е роман за катарзиса. За пътя, който води до Никъде или до невъзможния Изход. За едно пътуване навътре в себе си и за обречеността да не стигнеш до истината за това, кой си всъщност и какво искаш от света край теб. Защото този външен свят се разпада, защото нищо няма смисъл в една въртележка на социален и политически хаос. Защото, както казва Стефан, един от героите, в самото начало на романа, още в първото негово изречение: "Светът ни се промени, когато бях на тринайсет". Защото дори и малката общност на една момчешка банда в провинциално градче край морето, не може да се противопостави на разтърсващите голямото общество събития от началото на безконечния преход в България. Но това е и процес. Как да оцелееш, когато вече няма нищо, за което да се хванеш - освен вечните и непроменими системи - математиката и музиката. Защото именно те се оказват тръстиката (тръстиката на Блез Паскал), в която се вкопчват няколко от героите, за да не ги унищожи действителността - Стефан, Павката и Грета.
"Милост за приятелите" е многопластово повествование, в което темата за несъстоялите се и така очаквани промени след 1989 г. е само един от слоевете, който се вижда при внимателен разрез на романа. Това е книга на сдвоените противоположности. Ако използваме логиката на математиката, в която Стефан намира смисъла на всичко, това е история, в която има двойки герои и образи с противоположни знаци - плюс и минус. Тук не става дума за положителни и отрицателни герои. Става дума за различните начини, по които хората реагират на едни и същи събития, става дума за образи, които са огледални и противоположни в своята същност, но едновременно с това, свързани от нещо обединяващо ги (Стефан и Павката като музиканти, Димо и Стенли с вечните им спорове за политика, при женските образи - Грета и Илина, майката и бащата на Стефан, Анатоли, Димо и Павката, които са напуснали България, и другите от бандата, които са останали). Пространствено погледнато, това са образите на морето с неговата необятност и кипящ живот, от една страна, и пустинята с нейната безпощадна суровост, безжизненост и същата безкрайност, от друга. Същевременно и двете могат да бъдат унищожителни стихии, ако Бог реши да ни подложи на изпитание (бурята в морето и двете момчета - Стефан и Къдравия - в лодката насред ожесточената водна пустош, и изгарящата, изтощаваща пустиня, в която се скитат героите във втората част на романа). И не на последно, даже бих казала на централно място, музиката като контрапункт на реалността, като средство за оцеляване и за обединяване.
На структурно ниво книгата също е разделена на две - до пустинята и след това. Както се разтваря Червено море пред Моисей и народа му, а след това се затваря, така че няма път назад за преминалите през него. И тук отново има огледалност на образи и събития. Докато в началото на историята Анатоли е аутсайдерът, неприет в бандата особняк, във втората част той е водачът, богатият и преуспял архитект, който като че ли се опитва да "откупи" приятелите си. Не знам дали в символен план Анатоли е Моисей, макар че има доста прилики в тази посока. И не това е важното - мисля, че той е същият отчаян и самотен човек, както и всички останали герои, той е човекът, който се опитва да изгради отново един разпадащ се, дори разпаднал се свят, да стане "брат" с онези, които са го унижавали в детството. "Аз нямам ли право на приятели, Стефане?... Нямам ли право?... Вие сте всичко, Стефане, което си имам. И исках да ви го покажа"... "Можем да започнем на чисто".
Страданието, също както и музиката, пречиства. Но дали имат възможност порасналите вече момчета да започнат "на чисто"? И именно тук се разгръща темата за пустинята. Тази тема също има няколко смисъла. Първият, и най-буквален, е, че това е мястото, през което Моисей е водил хората си цели 40 години, Синайската пустиня. По неговите стъпки тръгват някогашните приятели, водени от приличащия на библейския пророк, Анатоли. Той вече не е онова кльощаво и нерешително хлапе, което остава неприето в групичката на "избраните". Той е силен, едър мъж, който се извисява над останалите със своя ръст, с възможностите си. Дори в облеклото му има контраст и символика - той е облечен в бяло, с омотана на главата му кърпа. Докато другите са раздърпани и смачкани от тежкия път, Анатоли остава сигурен и вдъхващ респект. Той подсигурява храната и водата в пустинята, той определя маршрута, той е Водачът на малкото племе, което е повел към неизвестността. Но дали е толкова силен и уверен... дали Бог е с него в този път на изпитание... Това е въпрос към всеки, който прочете книгата.
Пустинята обаче има и друго измерение и то е историческият фон, на който се развива действието в романа. Това е социалната и политическа пустота, която полека-лека настъпва с течение на годините в България. Докато в началото на прехода хората са имали очакванията за Новия Ханаан, обетованата земя на демокрацията, то постепенно се вижда как оазисите, към които са били вперени погледите на няколко поколения, започват да изчезват и напред остава само пустиня. Това е темата за вътрешната безнадеждност и отчаяните опити за оцеляване (всеки от героите в романа се спасява поединично - едните емигрират в чужбина, другите се затварят в себе си, но така или иначе всеки бяга). Защото този народ не можа да намери своя Моисей, а повярва на лъжепророци и танцуваше около фигурата на златния телец. Когато няма истинска личност, която да прозре пътя на една нация в бъдещето, когато залитне по идоли и фалшиви идеали, такъв народ винаги го очаква страдание и дори (само)унищожение.
Пустинята обаче е и синоним на болката, на оголването на човешката същност до степен на безтелесност. "Нямах кожа, нито мускули, никакво вътрешно съдържимо, освен сила", казва Стефан в края на романа. В тази невидима пустиня човек се конфронтира с тъмните страни на своето Аз, там е също толкова и горещо, и студено, както в Синайската пустош. Конфликтът между героите, напрежението, което е до степен на избухване, се усещат през цялото време, но достигат кулминацията си в последните страници на романа, провокирани от смъртта на жената в групата - Илина. Тя всъщност е единственото обединяващо ги нещо по време на това пътуване. Тя е като ангел, почти безплътна, чиста и даряваща любов и надежда на всички. Но тя е трагичен образ в смисъла на класическата древногръцка драма. И неслучайно трябва да умре. Защото само така ще стане възможно яростта, гневът и отчаянието да се надигнат и да определят същността на всеки един от героите.
През цялото време, докато четях книгата, си мислех за "Аутопсия на една любов" на Виктор Пасков. Има много, много общо между тези два романа, като започнем от темата за музиката, която е нещо като структурен скелет и на двете творби, преминем през образите на главните герои, които се лутат в търсенето на любов и смисъл в живота и стигнем до идеята за невъзможния избор.
"Това е, свърши се - прошепнах.
И се свлякох в ръцете му".
Не знам дали Стефан, който изрича думите на Христос, преди да издъхне на кръста, и също като него е на 33 години, ще намери милост. Не знам също така дали е предател. За съжаление, мисля, че отговорът не е оптимистичен. И не е еднозначен.
Това са последните редове на един изключително плътен, изпълнен с много вътрешна енергия и динамика, дори ожесточеност, роман, който следва потока на съзнанието. Различните сюжетни и времеви пластове се преливат плавно и изграждат постепенно структурата на повествованието, за да се взривят в последните 2-3 страници. Защото само привидно образът на Стефан и неговият живот са "носещите колони", около които се изграждат образите на останалите герои. Защото тук няма главен герой, тук има обобщен образ на героите на нашето време. И този образ също се разпада според вътрешната логика на творбата. Както споменах, в някаква степен романът прилича на древногръцка трагедия - погледнато отвъд конкретиката, и тук героите нямат пряка вина за случващото се с тях, но трябва да преминат през страданието и болката, дори и да умрат, а животът им до голяма степен е предопределен от нещо, което не зависи от тях, което е над тях. И няма Deus ex machina, който да реши конфликта и да обещае happy end...
Когато накрая затвориш книгата, не може да не се замислиш за всичко онова, с което провокира, с въпросите, които задава и с всички онези демони, с които те сблъсква - вътре в теб самия, но и не само там.
Има ли милост... за нас, за приятелите...
Дано всеки намери своя отговор.
__________________
Силвия Томова, "Милост за приятелите", ИК "Жанет 45", 2016
Автор:
Росица Кунева
Публикация:
20.10.2016 г. 16:52
Етикети:
Посетено:
1519
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/24406-milost-za-priyatelite