„Печатарят” с ренесансов ореол

Яков Крайков беше доскоро непознато или малко познато име за нас, българите, но след излизането на „Печатарят” нещата вече не стоят така. Със замах романът на Силвия Томова избърса наслоената прах от близо пет века и ни извади от неведение, дори от невежество, въздавайки историческа справедливост за една невероятна личност, един български будител - първият български печатар и издател. През 2016 се навършват 450 години от издаването на първата печатна българска книга, чийто създател е Яков Крайков.

Да открие такъв исторически факт и да го пресъздаде в  роман, т.е. да го превърне от значим исторически и в значим художествен факт - подобно нещо не се случва на всеки писател, а само на онзи, който притежава освен белетристичен талант и усет за историческото. Съчетанието е важно, защото то дава шанс на литературната интерпретация не просто да съживи историческото, а и да се съизмери с него по сила и въздействие. В случая този паралел определено може да се прокара.

Доказва го номинацията на романа за престижната награда „Хеликон” за тази година, както и номинацията за Роман на годината от Националния фонд „13 века България”. Нищо чудно, че зад романа стои и издателство „Жанет 45”, което безпогрешно се ориентира в подбора както на стойностните от художествена гледна точка книги, така и на книгите с историческа подплата и български послания. „Печатарят” отговаря и на двата  критерия.

Трябва тук непременно да отбележим, че през последните години у нас се наблюдава един засилен интерес към българската история на различни културни равнища - литература, театър, електронни медии. Обществото ни, ненадмогнало все още манипулациите на соца, наслоени спрямо близкото или далечно минало, очевидно изпитва необходимостта да го стори. Да прочете по нов начин познатото или да възкреси забравеното.

В този ред на мисли „Печатарят” на Силвия Томова следва посоката, зададена от книгите на „Жанет 45” „Възвишение” от Милен Русков, „Бежанци” от Весела Ляхова, преди тях „Български хроники” от Стефан Цанев”, „Само една нощ” на Христо Карастоянов” или „Сестри Палавееви” на Алек Попов, изд. „Сиела”.

„Печатарят” е класически роман в най-добрия смисъл на думата. Роман, който се чете бавно и с наслада. Няма нищо общо с т. нар. „бърза литература”, продиктувана от съвременната динамика и новите медии. Търсенето на пътя и смисъла, равносилно на израстването, отнема време и не епохата, а човек трябва сам да си даде, да си вземе това време, то е вътре в него и никъде другаде. Удоволствието да следва ходовете на мисълта по пътя на познанието пък е причината, поради която читателят никога няма да се откаже от класическия роман. И колкото по-дълъг романът, толкова по-добре. С „Печатарят” литературното пътешествие продължава 460 страници.

Още в началото на романа става ясно, че написването му предхождат задълбочени медиевистични проучвания. Те позволяват на Силвия Томова така да навлезе в епохата, че художественият разказ за нея да изглежда автентичен, свидетелски, почти документален. Това определено е качество, но авторката не остава само при него, а го надгражда с богата метафорична образност. В цялата романова конструкция тя внася и една много приятна и премерена доза поетичност, която оцветява емоционално ситуациите и обяснява/оправдава действията на героите.

Тъкмо по този начин са уплътнени малкото известни факти за живота на Яков Крайков. Не знам дали пред Силвия Томова е стояло изкушението да „доукраси” героя, да го превърне в атракция, да го преекспонира – все пак единствено от нейното писателско въображение е зависело какъв ще бъде Яков Крайков и как ще стигне той до нас. Но чувството за историческото, което включва такива фини неща като усет за съответствие, за равновесие, за мярка - и не на последно място - за отговорност, й подсказват да търси максимална достоверност при изграждането на образа.  

В този ред на мисли, какъв друг, ако не предприемчив и последователен може да е бил синът на поп Крайко, за да се осмели да напусне родното си село Камена река край Коласия (Кюстендил) и да стане първият български печатар, гравьор и издател със свое собствено печатарско ателие и собствен печатарски шрифт на кирилица, първият с право да разпространява книгите си сред българи и сърби. Да утвърди името си не къде да е, а в далечна Венеция, града-държава, където се печатали 80% от книгите през 16-и век.

С днешна лексика много лесно и без всякакво преувеличение бихме квалифицирали просветителя Яков Крайков като визионер, а стореното от него като цивилизационен скок от отоманска България в европейския Ренесанс. Без да е директно назовано, това внушение прозира в успоредяването на двата наративни пласта, които пресъздават живота на героя в България и във Венеция. Нашенските пасторални картини на изостаналост, ограниченост и единственото упование в бог се редуват с пищни картини от Венеция, в която занаятите, търговията, разгулът, но и изкуствата процъфтяват. Време на чумата, но и на Тинторето и Тициан. Време, което търси хармония в Златното сечение на Леонардо, в Божествената пропорция, от която може би и Яков Крайков е взел пример, за да създаде своя авторски печатарски шрифт. Печатарството през XVI век не се е възприемало само като занаят, но и като изкуство, затова и авторският шрифт е бил задължително изискване за допускане в гилдията на печатарите.

Любопитна е хипотезата, че шрифтът на Яков Крайков е послужил на Петър Велики за модернизиране на кирилицата, която чрез руските книги стига да нас. Творбите му „Часословец“, „Молитвеник“, „Псалтир“ и уникалният пътеводител „Различни потреби“ се съхраняват в архивите на Националната библиотека в София, в Рилския манастир, в Холандия и Русия. И защо ли досега делото на този високопросветен българин в едно безпросветно време е било в забвение? Защо е било неглижирано от българската историческа и литературна наука? Може би защото някой отговорен фактор от недалечното минало е предпочитал българската идея за свобода и висок дух да се артикулира и внушава на нивото хайдутин, вместо на нивото интелигент... Един сериозен повод за размишления, който романът на Силвия Томова подсказва.

„Печатарят” несъмнено изповядва огромната любов към книгата на главния герой, а и на авторката. Биха могли да се изброят различни нюанси и смисли, вложени в понятието. Книгата в „Печатарят” носи знаците на стремеж, знание, просветление, откровение, изкуство, артефакт, съкровище, ценност, респект, благоговение, светлина...

Светлина - като загадъчна любима на Яков, куртизанката Лучия (от итал. luce, светлина). Една очарователна и очаквана сюжетна нишка, която въвлича читателя в атмосферата на най-романтичния град в света, с неговите аристократични забавления и плътски изкушения, с гондолите и прочутия Венециански карнавал.

Тя, както и всички останали допълнителни сюжетни нишки, изплитат от факта и фикцията една художествена реалност, чиято цел е да открои пълнокръвния образ на главния герой. Яков Крайков, който следвайки любовта си към книгите, извървява огромния път от послушник в Осоговския манастир до уважаван печатар във Венеция. Един модерен човек, изпреварил времето си. Един българин с просветителска мисия, комуто Силвия Томова създава ореол на ренесансов творец .

Хубаво би било българинът да притежава този роман в библиотеката си. Не само защото „Печатарят” носи познание за българското, с което може да се гордее, а и защото е написан с ерудиция и емпатия, с елегантен и изящен слог.

__________

„Печатарят”, Силвия Томова, ИК „Жанет 45”, 2015