Да уловиш бягащата река

Фасетъчната река на неподражаемия Христо Гочев, която тече върху корицата и Мадоната (по-късно ще разберем, че всъщност е Сара), е първият визуален анонс за историите, които ни очакват между страниците на романа. Признавам веднага, че ще ми е трудно да говоря без суперлативи за този роман. Колкото пъти се връщам към него, все откривам нови пластове и тази полисемантичност постоянно допълва и дооформя представата ми за цялото. Това е и най-хубавото на една книга – тя да занимава фантазията ти, да те води след себе си, а ти да я следваш, обсебен от магията на откривателствата и множащите се смисли, в които съучастваш.

То е като да следваш течението на реката, която бяга пред теб, хем е една и съща, хем не е... Реката тече, всичко тече, всичко се променя. Дори прочутата крилата фраза на Хераклит Panta rhei се е преобразила у Сенека като Реката, в която никога не влизаме два пъти...

Здравка Евтимова използва тези два цитата за епиграф на романа си, подтиквайки ни към търсене на фината и почти неуловима разлика между тях, а също и към разсъждението защо все пак заглавието на романа е ориентирано към Сенека, а не към Хераклит. Може би, защото интерпретирайки Хераклит, Сенека олицетворява движението (на мисълта), т.е. самата промяна. И още защото, ако Хераклит назовава явлението, Сенека предпочита да обърне гледната точка от явлението към човека. Той - човекът е, който не влиза два пъти в една и съща река...

Несъмнено гледната точка към човека е важната за Здравка Евтимова. Тя поставя трите сестри Люба, Сара и Пирина в центъра на събитията, така че останалите герои се явяват в различна степен техни производни. Сестрите привличат или отблъскват другите, извеждат ги от обичайното им равновесие, подбуждат ги към понякога неочаквани за самите тях реакции. Те са, които водят - съзнателно или не драматургичното действие. Светът - особено мъжкият свят в Старо село, се върти около трите местни грации.

Красивата Сара – по-голяма луна от истинската на небето, твърдоглава, с гръб от мъгла и гърди от пролетен вятър, нехае за двойките в училище, защото от малка знае как да подлудява мъжете и съзнателно упражнява тази си дарба. Любовният талант дори й носи невероятно признание – благодарен клиент, комуто тя възвърнала мъжката сила, издига църква в нейна чест, където - ако се помолиш на Света Сара, ще бъдеш възнаграден с любов.

Пирина - за разлика от Сара, не допуска никого до себе си и от 10-годишна носи камък в джоба си. Камъкът е свобода, както я е научил баща й. Освен че си служи убедително с това оръжие, Пирина също като Сара притежава лечебна дарба. Песента й може да прилича на мънкане, но е пълна със змейове, които хапят. Може да няма мелодия, нито думи, но вдига линеещия Калчо на крака.

Най-малката сестра Люба здравомислещите герои в романа намират за завеяна откачалка. Тя живее в измисления свят на книгите и умее да си приказва единствено с тях. Иначе „най-много прилича на облаче, защото в него има всичко – буря и горещина, жажда и влага, дъждове и деца, заровили се в топлата прах. Но това можеше да забележи само човек, когото Люба е учила на буквите от българската азбука.”

Всяка от трите сестри води своята житейска битка, свързана на първо място с изтощителната работа сред запръжките и тенджерите в кухнята на „Черната вдовица”. Завръзката идва с уволнението на момичетата от собственика на мотела – мутрата Яков, който владее всичко наоколо, върти бизнес с проституция, търговия с деца и наркотици. Заради борчове Яков си присвоява къщата на сестрите, заедно с Пирина - свободолюбивата Пирина...

Тук тръгва потресаващият разказ за оцеляването, чиято цена се измерва с всякакви унижения, от които изнасилването далеч не е най-страшното. Опитът на един отчаян, разпадащ се свят да се справи със съдбата си на жертва... Дъното на живота, което те изпълва с обида, омерзение и гняв и само ако си силен като Пирина ще понесеш непоносимото и ще се пребориш за своя истински избраник. А ако си безпомощната Люба и живееш единствено чрез книгите, те ще ти помогнат, ще ти вдъхнат надежда в най-ужасния момент. Книгите по чудодеен начин ще накарат дори изнасилвача Киро, който е виждал повече убити, отколкото разплакани, да се влюби в Люба и да се промени.

Защото човек, дори и зле да живее, жадува за любов, за добро и за знание – вярва Здравка Евтимова и кара своите герои да докажат правотата й. В парадигмата на тази вяра се вписват всички сюжетни линии – от мисията на Люба да просвещава циганчетата до парвенюшкия стремеж към лукс и будещата насмешка пристрастеност на кръчмаря Ано към Шекспировите сонети. Трогателно и обречено е влечението към Люба на дребния бисексуален Давид, който за да я впечатли, й подарява най-скъпата Шекспирова книга, нищо че съдържа комедии и дори като своя библейски предтеча се възправя срещу голиата Киро.

Ето я и баба Марица, която достатъчно дълго целувала един учен мъж, за да разбере за реките Марица, Арда, Струма и Бистрица и да кръсти на тях внучките си. Направила го не само заради мъжа, а „защото водата никой не може да я тъпче.” И т.н., и т.н.

Срещу апокалиптичната метафора на пожара, в който изгаря запалената от хората на Яков църква на Сара: „Тресна тътен. Тревата подскочи, дърветата се обърнаха с корените нагоре. Небето грохна” в края на книгата стои доминантната метафора на възраждането и вярата. И всички - пияниците, гробарите, ромите, всички участват в градежа на новата църква. Тя – както и предишната, няма да е съобразена с църковния канон, но по-важното е, че те имат нужда от църква и вяра. Вече са го разбрали, знаят го, защото „Господ беше дошъл тук и мъкнеше камъни с тях за строежа. Всички от Старо село го познаваха.”

„Една и съща река” не е феминистки роман, но интригува със силните си женски характери. В много от разказите на Здравка Евтимова присъстват ярки женски образи, в романа „Четвъртък” има четири такива, тук са три. Трите сестри от „Една и съща река” навяват асоциация за Вяра, Надежда и Любов, също за Чехов. Не само заради тройката, а защото след Чехов всички добри разказвачи се съизмерват с него. Здравка Евтимова определено притежава „чеховски” качества - брилянтно конструиран сюжет, ярки персонажи, достатъчно различни и оригинални, за да се появи между тях задължителното за повествователната интрига напрежение. И още - логично разгръщане на наратива и вкус към детайла, който пестеливо и прецизно изграден, характеризира образи и ситуации. Изчистен диалог, никаква претрупаност, никакви клишета.

В повече от Чехов у Здравка Евтимова има приказност. И ако търсим общото излъчване или общото настроение на романа, то идва именно от завладяващата поетичност, зад която нееднозначно прозират романтика, наивност, дори лудост, чудатост и щуравост, наред с изконните кодове достойнство, любов, морал. Поетът Валентин Дишев нарича това митически реализъм.

Енигматично и витално напук на всички беди, Старо село на Здравка Евтимова се родее със селото на Йордан Радичков, като мислене,  поведение и език. По „радичковски” - и в същото време съвсем самостойно, звучи метафоричното писане на Здравка Евтимова. Метафорите са еквивалент на прозрението и пречистването, тяхната образност и красота завладяват читателя още в началото и го пускат чак в края на романа. Не, не го пускат, а продължават още дълго да го държат в свой плен.

Представете си например: Къща от плет и кал, „напълнена с книги до кръста”; Или момиче, което „мълчи 10 часа, докато кучетата чакат да свърши лятото”; Човек, „беден като изсъхналата кал по улицата към корията”; „Дъжд болен, ситен и страхлив”; „Въздух, който се огъва”; „Вятър, който побягва”. „Приказка, сладка като пъпеш и безкрайна като релсите край Струма”.

Каква магьосница на думите е Здравка Евтимова!

В едно отдавнашно интервю, на въпроса какъв талант най-много би искала да притежава, тя отговаря: „От най-малките парчета, от остатъците на нещо разбито, да направя друго нещо здраво и хубаво, като му дам част от себе си.” Точно това е направила Здравка Евтимова в последния си роман. Съчетала по оригинален начин белетристичното и лирическото начало, определена от Националния фонд „13 века България” за Български роман на годината, „Една и съща река” несъмнено е една от най-добрите творби на съвременната българска литература.

______________

„Една и съща река”, Здравка Евтимова, ИК „Жанет 45”, 2015