“Мъртвата пеперуда” не е забравена

Романът “Mъртвата пеперуда” се чете леко, на един дъх. Думите се леят, увличат те, а историята не е романтична. Или само на пръв поглед. Сюжетът е завъртян около убийство, извършено отдавна, променило живота на героите. Убийството на Офелия (Лия) не е посегателство единствено върху нея, то засяга по видим и невидим начин хората в обкръжението й, то е намек за нерегистрираните смърти на цяло поколение.

Историята в романа е изкачване на житейската планина след натрупване на опит и разочарования, и за равносметка – обръщане и поглед назад. Миналото наистина ли е изтекло, набраздило нечии съдби, ограбило надеждите и забравено? Лесно ли забравяме? В забравата ли е разковничето за дълъг живот и здраве? “Живея заради забравата. Не бих искал да живея иначе”, казва Малинката (Борис). 

Дали станалото преди трийсет и повече години ни белязва и то до края на дните, обърква пътя ни, изкоренява мечтите. Да, човек не е само настояще, в сегашния момент той е пълен с преживяното, то го наранява, окриля, очерня. Миналото може да е пропаст, може да е защита, понякога въжен мост, който всеки момент ще се скъса.

“Мъртвата пеперуда” не е криминална книга, или поне не в традиционния смисъл. Тя е книга за вечните проблеми: любов, прошка, родители-деца, сила на духа, смелост. Теми, погледнати през окото на едно убийство, на обвинения без доказателства съпруг и на истински виновния. Романът е описание на състоянията и живота на жертвите на непредумишленото убийство на млада жена. Картина на отминало време, по която младите ще научат за историята на родителите си. За да ги оневинят или обрекат на вечна забрава.

Извършителят на престъплението признава вината си, повтаряйки: “Беше толкоз сладка”. Мъж, на когото е липсвала красотата, нежността, вниманието и посягайки да си откъсне от тях без разрешение, прекъсва живота на млада майка.

За мен образът на главния герой Малинката (Борис) е интересен със своята многопластовост. От мечтател и щастливец е превърнат от системата и обстоятелствата в затворник. Избира мълчанието в името на оцеляването, по-късно планината и физическото бягство от хората. Преживял един катарзис на младини, е подложен на друг в зрялата си възраст. Изоставил и изоставен е изправен лице в лице с реалността. От беглец се превръща в човек, задаващ въпроси и все не намираш правилния отговор. До точната среща. Късна.

Вмъкнатите истории за орхидеите придават чаровност и своеобразна дълбочина на творбата и насочват вниманието ни към детайлите. Красотата на определен предмет или животно откриваме в някакъв специфичен, запомнящ се елемент, характерен за него. Орхидеите са били любими за главната героиня, която присъства единствено като спомен на страниците и продължение на дъщерята си Дея.

Майя Динева е немногословна, не се впуска в излишни описания и метафоричност. Езикът е поетичен, но не плах, образен, но не натоварващ с подробности. Лаконичен, но вълнуващ. Зад думите има огледало, четеш и поглеждаш – виждаш още и още, стига да не се страхуваш от истината, стига да понасяш чуждо мнение.

Тих, нежен и вълнуващ роман, но в тишината му има гняв и размисъл. Роман – незабрава. Роман – напомняне, че и преди нас са живели и обичали хора с достойнство.

Тихата вода е най-опасна, нали?