„Въртопът” като памет и прошка

„Въртопът” е книга за паметта. За рода и началото, от което се разклонява дървото на живота. Но и книга за българите, които разпилени по бежанските пътища на Егейска Македония, Беломорска Тракия, Северна Добруджа или Западните покрайнини, не спират да милеят за родното. Не спират да се съпротивляват срещу Въртопа, в който – с поетичните думи на авторката: „Неопято е нашето минало. Вампирясало. Непогребано”. Насън или наяве, бежанците се връщат при българското, призовават го, възкресяват го, въздигат го в най-високата нравствена категория.

Духът на българското е истинският главен герой в книгата на Драга Дюлгерова – в първото и още повече в сегашното, второ преработено и допълнено издание. И вероятно неслучайно „Въртопът” излиза именно в „Славена” – издателството, което заради пристрастието си към българската история, бе отличено с Награда ВАРНА тази година.

"Въртопът”, поставен от Драга Дюлгерова в жанра родова приказка, успоредява автобиографичното и биографичното, художественото и документалното във всички свои раздели: „Въртележка на пътищата”, „В страната на детството”, „Безкрайните преселения” и „Белязани души”. Резултат на дългогодишна проучвателска и събирателска дейност, книгата използва натрупания личен архив от родови и краеведски изследвания, за да го обвърже с личните спомени в единно повествование. То впечатлява с лекотата и простотата на изказа, изобилства с позиции, реакции и избори и – което е много съществено, не се страхува да заяви своите пристрастия, внушения и критични гледни точки към историческото.

„Такава ми е направата – виждам старите неща, като да се случват пред мен”, признава Драга Дюлгерова, наследница на два славни рода, в които е имало комити, лечителки и гадателки. Нищо чудно, че за да намери точното място и точния смисъл на всяко едно събитие от миналото, тя се доверява и на повика на предците и на интуицията. Времето, подсказва атавистичното съзнание, тече в един непрекъснат поток от минало, сегашно и бъдеще. Влезеш ли в него, въображението, сънят или мечтата ще помогнат за запълване на документалните празноти с липсващите парченца от пъзела. „Да, така ще да е било”, както сладкодумно ни уговаря разказвачката.

Цялостното въздействие на книгата се дължи на амалгамата от автентичното преживяване, фактологическата достоверност и убедителното пресъздаване на съдбите на реално съществуващи хора. Това е покъртителен разказ за българите, които са принудени от гръцките власти да изоставят родната Ловча в Драмско и да поемат, само с дрехите на гърба си и децата, към неизвестното бъдеще. Войните сеят смърт и разруха, Ньойският договор разделя влюбени, родители и деца, без последствия остава Карнегиевата анкета, която изважда на показ фактическия геноцид над българите, над които накрая като гилотина надвисва и т. нар. Преселнически заем.

Своите изстрадани лични свидетелства за този трагичен период от нашата история, в който най-големият губещ е българската идентичност, дава, още с метафоричното си заглавие, и „Въртопът”. Паралелът с романа на Весела Ляхова „Бежанци” (ИК „Жанет 45”, 2013) е очевиден, както и аналогията между последния раздел на книгата „Белязани души” с „Осъдени души” на Димитър Димов. Злата бежанска участ тегне над няколко поколения, та чак до днес, когато - макар и по други причини, българите отново напускат родината. Може и да ги наричаме емигранти, а не бежанци, но това не променя същността на бежанската съдба. Идентична е и болката от раздялата, въпреки skype, facebook, gsm, email и всички възможности за комуникация на съвременните технологии.

Зад това прозрение авторката застава не само с прозаичното, но и с поетичното си слово. И на други места в книгата има препратки към лиричните й творби, но в дадения контекст особено силно звучи стихотворението „Децата на България”: „Във двата края на света децата ми живеят, а аз, завързана за пристан чер, до Черното море...” (из „Свят, от цвят направен”, изд. „Славена”, 2013). Спомням си, когато на премиерата преди три години авторката рецитираше това стихотворение, най-напред младите, а после всички присъстващи в Концертното студио на Радио Варна се изправиха на крака. Сякаш слушаха Химна на България...

Специфична роля в драматургичното уплътняване на образите във „Въртопът” се пада на българския фолклор. Било в песен, баянка, наричане, поговорка или приказка, той очарова със свежестта и богатството на своите ритми и багри. Освен че балансира по своеобразен начин разказаните истории, фолклорният елемент носи също така познанието, че родът човешки върви с песен. За всяко житейско събитие е наредена песен и тя по никакъв начин не може да бъде изкористена, изманипулирана, защото идва от дълбините на преживяното: „Нещо ке те питам, бабо, право да ми кажеш: / Кой войвода беше, бабо, снощи вечер у вас? / Тодор Александров беше с неговата чета, / с неговата чета, аго, петстотин момчета. / Тука вечеряха, аго. И си заминаха. / С турци ке се бият, аго, с непокорни гърци.”

Или: „Станах, отидох у наште двори, / дворите светят от бяло злато, / къщите греят от жълто злато. / Пусто остало сребро и злато, / като си няма от сърце рожба, / да ми загука, заплаче...”

„Въртопът” за Драга Дюлгерова е книгата на живота. Нейният дълг към миналото. Тя държи да го изплати не само заради себе си, но и заради доверието, с което наследниците на бежанците, заселени днес в различни краища на България, приемат първото издание на „Въртопът”. Те допълват разказаното със своите истории, които сега четем във второто издание. За подобна връзка с читателите мечтае всеки писател.

Още нещо. Освен книга-дълг, „Въртопът”, е и книга-прошка. Тя търси утеха и мир със себе си, ще рече - да обозреш живота си, да простиш и самият ти да поискаш прошка. Това е разговор с Бог. „Човек не може сам да си прости и сам да се пречисти. Бог трябва да дойде до човек и той да му прости и той да го пречисти, иначе човекът няма сила да се справи сам с прошката и с пречистването”, пише в романа си „Адриана” Теодора Димова. За Драга Дюлгерова „Въртопът” е нейният начин за прошка.