Отзиви
Вътрешен център
За поетичната книга „За кого се сещаш, когато се сещаш за някого?” от Константин Трендафилов, ИК ”Жанет 45”, 2016 г.
От векове се приема, че поезията се случва поради две причини. Първата – тогава, когато човек не може да изрази себе си адекватно в ежедневието и затова прибягва към различните форми на изкуството като начин на себеотстояване. Някои остават неразбрани и не-изразени адекватно, въпреки тези си напъни и упоритите си занимания в областта на културата.
Авторът на „За кого се сещаш, когато се сещаш за някого?” Константин Трендафилов не се вписва в тази графа. Той твори поради Втората причина. Не защото изпитва липса или за да запълни някаква празнина във вътрешния си свят. А защото онова, което е у него повече не може да остане скрито. Да се спотайва в сенките. Тайната трябва да бъде осветена. Дошло е време невидимото да стане видимо за всички.
...сега в тази стая мълчим от часове
и темите не се изчерпват.
„Истини”
Във фокуса попадат темите за самотата, отсъствието и липсата. Но - колкото и странно да изглежда – те не нараняват. Те са състояния, които са се случвали в някой минал живот, а сега поетът само си спомня за тях. Усещането е за нещо отдавна преживяно и преодоляно. При това – не чрез игнориране или забрава, а чрез премисляне и осъзнаване.
...Самотата е
нищо,
приведено в действие.
„Нищото”
Или в „Тихият глас”:
...Нищо
не може да те заглуши,
когато те няма вкъщи...
Самотата е наблюдавана отстрани. Тя може да бъде не само чувство, но и нещо съвсем веществено. Счупена ваза, например:
...и без това
една ваза
не е наистина твоя,
преди да си я счупил
и залепил.
„Една жена -
също”...
„Някой ден ще разбереш”
Странно е наистина как сред всички тези счупени вази, самоти и отсъствия, поетът остава спокоен. И свободен.
Той запазва самообладание въпреки разделите, душевните тревоги и разпада на илюзиите. Въпреки живота.
В тези стихове няма гняв, отчаяние и болка. Но това в никакъв случай не е „безчувствена поезия”. Всички тези емоции присъстват – като полъх. Нещо било и преминало. Нещо, което е напълно преодолимо. Поетът знае какво да прави, ако се случи неочакваното. Уверен е в себе си, напук на реалностите. Не страда излишно, при всичките опити да бъде наранен. Той не губи вътрешния си център.
Най-доброто поведение е точно това – реагира с поезия на житейските превратности. Уязвим е, но в степен, която може да владее:
...Ти си с мен
в нещастните часове от деня си.
Аз съм със себе си
и през останалите...
„Останалите часове”
Вътрешният покой и сила са диктувани от съзнанието, че всичко наоколо е просто игра. Театър. Сън.
...Знам, не управлявам
сънищата си.
Не знаех,
че го правиш ти.
„До довечера”
Погледът сякаш се отдръпва не надалече, а на високо. Наблюдението се осъществява от някакво високо място. От горе. От космоса. Отвъд времето. Именно това му позволява да види колко забавно е всичко. Подобен ъгъл на наблюдение дава възможност да се разбере, че животът е само един миг и ролята на човека тук е временна. Вживяването в тази роля е противопоказно. Води до загуба на равновесие.
Поетът е приел да фиксира света от гледната точка на Духа. Поради това е независим. Той е освободен от страх и страдание, от усещането за недостатъчност. Ако има някакви земни привързаности, те са само бледи очертания.
...Но моето нежелание за власт
е по-слабо от желанието ти
да си подчинена.
„Хегемония”
Стиховете от дебютната книга на Константин Трендафилов подсказват за път, който си заслужава да бъде извървян. Без да се загуби вътрешния център на личността. Обнадеждена съм за този автор и всички, които ще поемат след него по същия този път.
Авторът на „За кого се сещаш, когато се сещаш за някого?” Константин Трендафилов не се вписва в тази графа. Той твори поради Втората причина. Не защото изпитва липса или за да запълни някаква празнина във вътрешния си свят. А защото онова, което е у него повече не може да остане скрито. Да се спотайва в сенките. Тайната трябва да бъде осветена. Дошло е време невидимото да стане видимо за всички.
...сега в тази стая мълчим от часове
и темите не се изчерпват.
„Истини”
Във фокуса попадат темите за самотата, отсъствието и липсата. Но - колкото и странно да изглежда – те не нараняват. Те са състояния, които са се случвали в някой минал живот, а сега поетът само си спомня за тях. Усещането е за нещо отдавна преживяно и преодоляно. При това – не чрез игнориране или забрава, а чрез премисляне и осъзнаване.
...Самотата е
нищо,
приведено в действие.
„Нищото”
Или в „Тихият глас”:
...Нищо
не може да те заглуши,
когато те няма вкъщи...
Самотата е наблюдавана отстрани. Тя може да бъде не само чувство, но и нещо съвсем веществено. Счупена ваза, например:
...и без това
една ваза
не е наистина твоя,
преди да си я счупил
и залепил.
„Една жена -
също”...
„Някой ден ще разбереш”
Странно е наистина как сред всички тези счупени вази, самоти и отсъствия, поетът остава спокоен. И свободен.
Той запазва самообладание въпреки разделите, душевните тревоги и разпада на илюзиите. Въпреки живота.
В тези стихове няма гняв, отчаяние и болка. Но това в никакъв случай не е „безчувствена поезия”. Всички тези емоции присъстват – като полъх. Нещо било и преминало. Нещо, което е напълно преодолимо. Поетът знае какво да прави, ако се случи неочакваното. Уверен е в себе си, напук на реалностите. Не страда излишно, при всичките опити да бъде наранен. Той не губи вътрешния си център.
Най-доброто поведение е точно това – реагира с поезия на житейските превратности. Уязвим е, но в степен, която може да владее:
...Ти си с мен
в нещастните часове от деня си.
Аз съм със себе си
и през останалите...
„Останалите часове”
Вътрешният покой и сила са диктувани от съзнанието, че всичко наоколо е просто игра. Театър. Сън.
...Знам, не управлявам
сънищата си.
Не знаех,
че го правиш ти.
„До довечера”
Погледът сякаш се отдръпва не надалече, а на високо. Наблюдението се осъществява от някакво високо място. От горе. От космоса. Отвъд времето. Именно това му позволява да види колко забавно е всичко. Подобен ъгъл на наблюдение дава възможност да се разбере, че животът е само един миг и ролята на човека тук е временна. Вживяването в тази роля е противопоказно. Води до загуба на равновесие.
Поетът е приел да фиксира света от гледната точка на Духа. Поради това е независим. Той е освободен от страх и страдание, от усещането за недостатъчност. Ако има някакви земни привързаности, те са само бледи очертания.
...Но моето нежелание за власт
е по-слабо от желанието ти
да си подчинена.
„Хегемония”
Стиховете от дебютната книга на Константин Трендафилов подсказват за път, който си заслужава да бъде извървян. Без да се загуби вътрешния център на личността. Обнадеждена съм за този автор и всички, които ще поемат след него по същия този път.
Автор:
Нели Лишковска
Публикация:
11.05.2016 г. 14:19
Посетено:
946
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/23526-vatreshen-tsentar