В "Повест за училището" - изобилие от ярки и емоционални образи

Казват, че най-хубавата част от човешкия живот е свързана с училището. Но образованието има и друга страна, за която не е прието да говорим. Многобройните нормативни документи и амбициите на реформаторите не винаги водят до положителни резултати. Може би точно тази противоречива същност и двойственост на образованието са вдъхновили Магдалена Манчева да изрази своята позиция на учител и писател в „Повест за училището“.

Отварям първата страница на тази прекрасна книга и попадам в познат свят. Действително атмосферата в повечето училища е идентична на описаната. В този смисъл повестта е като истинско огледало, разказ за емоционалните, психологическите и конюнктурни зависимости в образователната ни система.

Още от първите страници на повестта авторката ни въвежда в атмосферата на училище, събрало в класните стаи деца от различни етнически групи, с различна култура и отношение към ученето. Учениците в това училище имат енергия, която познатите образователни и социални модели трудно могат да култивират. С остра наблюдателност, непринуден хумор и изразителни детайли, авторката съумява да създаде цялостна представа за колорита на мястото и времето, за взаимоотношенията и характерите на действащите лица. С журналистически нюх и висока лирична сетивност тя извайва оригинални парадигми за неповторимия свят на децата, съумява да съпреживее социалните и морални проблеми на учителското съсловие.

Едно от големите достойнства на повествованието е, че оглежда с критично око училищната обстановка и изгражда по достъпен начин образа на педагога, такъв, какъвто ни трябва днес.

В текстовете има напрежение, развитие на събитията, кулминация и логичен, оригинален финал. Повестта изобилства от ярки, емоционално наситени образи. У читателя остава ярка следа от огромната обич на главната героиня към децата, независимо какви са, от обичта й към природата, към родния край, независимо в коя част на страната е, и стремежът й да се развият тези качества и у нейните ученици.

Но читателят не може да остане безучастен и да не коментира главният конфликт – от една страна огромното желание на учителката за реализация, от друга страна невъзможността да се намери работа по специалността у нас, не лек проблем за мнозина талантливи българи.

Но и за това се намира изход. На Магдалена Манчева може да се вярва, не само защото е неколкократна носителка на Международното Лауреатско отличие „Най-добър учител” и победителка в Международния Пушкински конкурс за педагози, а и защото като писателка има зад гърба си вече десет художествени книги, в които отстоява своята позиция за авторитет и уважение към педагогическите кадри, за здрава връзка между училището и живота.

Хубавото в настоящата книга „Повест за училището” е и това, че съдържа много познавателни елементи. Все едно, че и ние, възрастните читатели влизаме в час и по пленителен начин си припомняме за Дунавската хълмиста равнина, научаваме нови неща за историята на онова малко селце, през което протича Златна Панега, и в което някога е имало завод за танкове, а училището си е все същото, както преди повече от сто години.

В този смисъл горещо препоръчвам книгата и на тези, които могат да кажат „моето любимо училище” и „моят любим клас”, и на тези, които искат училището да стане наистина храм на познанието и място за развитие на таланти.