Отзиви

Бинокъл и златно копче

За магията, трудния избор, неподходящото време и човешкото невидимо в разказите на Ина Иванова

“После машинално прибра кърпичката, докато се чуди да потрети ли истината: “Нищо не помня от разговора на мъжете”, или да измисли някоя правдоподобна глупост. И да нахрани Мария.” Така завършва разказа “Сова и половина” Ина Иванова, авторката на сборника “Летящ акордеон”. Мария, въображаемата Мария, като нас е гладна за истории. Те са 18 на брой и в едно интервю Ина Иванова казва, че са писани “последните 2-3 години”. 

Авторката се интересува от движението на човешката душа, от случващото се в човека, неговите реакции, чувството му за достойнство и самоконтрол.

Героите са предимно градски хора, замислени, вгледани в себе си и наоколо, поставени в конкретни ситуации. Ина Иванова тръгва от някакъв детайл и гради свят около него. Това не е нов щрих от писането й, а характерна черта на нейния маниер на водене на повествованието.

Магично звучащ и емблематичен е „Летящ акордеон“, дал името на книгата, където героят е фотограф, признаващ, че “Очакването ме взривява.” Историята ни разказва за изхвърлянето, за освобождаване от ненужни предмети. Да дебнеш миговете, в които някой разчиства около себе си. От високите етажи падат стар акордеон и манекен, облечен с кафява риза.

Продължавайки да чета напипвам неусетно, но съвсем осезаемо, връзката между “Летящ акордеон” и предходната книга “Името на неделята”. Казвам си - ще е чудесно да я препрочета наново. Огромна доза проза. Проза, сътворена с прецизността на задъхано, талантливо перо.

Първият разказ “Малка нощна канонада” в предишния сборник напомня със звученето си и по-точно с повика за разчистване, за въздух, за запечатване на мига в “Летящ акордеон”.

“Малка нощна канонада” прилича на битка между два отбора: някога влюбени, неразделни, сега все по-отдалечаващи се. Мъжът и жената – семейството. Лили се чувства прекалено заземена за бита и жадува промяна, наситеност и изява на чувствата. Мълчанието на българо-английски се изпълва с купчина натрошени съдове. Често се нуждаем от пространство, от претегляне между значимо и маловажно.

“Изкуството на мълчанието” от предишния сборник и “Осмели се” от “Летящ акордеон” се привличат. Силата на женското премълчаване, кътане на думите, подреждането им единствено в личните спомени, достойнството да премълчиш, наместо да излъжеш. Разкази, сътворени с няколко години разлика, но изграждащи мост между думите, мост, по който да минеш, да се върнеш и да погледнеш пак отгоре накъдето искаш.

“Уроци по пиано” и “Доза обезболяващи” – два различни сюжета от две последователни книги. На пръв поглед става реч за междучовешките отношения и за усвояване на умения в неподходящо, закъсняло време. Но кой определя добрия момент за докосване по клавишите или поставяне на инжекции? “...понякога се крепим  на една тънка струйка обезболяващи.” Героите не се хвърлят слепешком към промени, нито го вършат от скука и напук, действието идва като преосмислено решение, житейска неизбежност. Следващото стъпало. Поредният нужен детайл.

“Два слоя изолирбанд” и “Северна стая” – отново два разказа от два сборника. Населени с трудните избори да бъдеш или да не бъдеш далече от мисълта и обичта на някого, но близо до посоката на сърцето си. Темата за бягствата, чрез които растем, растем и се доближаваме до същността на ценностните неща. Героите – обичаните и обрисувани прецизно художници.

“Непроницаемо и светло”, срещата на децата на двама най-добри приятели, обогатява и допълва разказа от новия сборник “Ябълков щрудел”. Тук брат и сестра са разделени от разстоянията на емиграцията и същевременно привлечени от общото минало и неясно бъдеще. Защо хората си приличаме до един момент и страхотно се различаваме след години – до отблъскване и болка?

Ина Иванова се впуска по-дълбоко в изобразяването на съдбите, търси невидимото, неуловеното от погледа на всеки, но присъстващо в характера на човека. Изследва с последователност на журналист - анализатор брънките от човешката душевност, където всеки цвят допълва, придава плътност и оттенък, загатва за евентуално продължение.

В “Името на неделята” отличих разказа “Десет дни юли” заради аромата на морето и сезоните, за зрелостта при изграждане на образите, и не само... Изпипан, изрисуван, оставящ те без дъх, с копнеж за нов прочит. “Метлата на Кера” в “Летящ акордеон” е покана за подобно изкушение. Разказ, написан в по-различен стил и звучащ като легенда.

Тези разкази ме карат да предполагам, че Ина Иванова не се отказва от експериментиране с формата и ритъма на жанра и е готова за предизвикателства.

Един бинокъл “За да гледа надалече синът й” от “Десет дни юли” и “златно копче от погубен мундир” от “Метлата на Кера”... пред очите ни, за да мечтаем за още!

 

______________________

Ина Иванова, “Името на неделята”, ИК “Жанет 45”, 2012

Ина Иванова, “Летящ акордеон”, ИК „Жанет 45”, 2014

Автор: Христина Панджаридис
30.03.2016 г. 16:27
Посетено: 811
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/23228-binokal-i-zlatno-kopche