Отзиви
Който снима със сърцето, стига до душата
Фотографска изложба на Зафер Галибов в Галерия-книжарница „София-прес“ (15-31 март 2016 г.)
Снимка: Зафер Галибов
Още навремето Оскар Уайлд констатирал, че всички пишат, а никой не чете. Освен че е валидна и в днешно време, към тази крилата фраза бих добавил и следното: днес всички снимат, а никой не ходи по фотографски изложби.
Последното обаче не е вярно, казах го само от любов към каламбурите. Защото ако има експозиция на колоси във фотографското изкуство като Зафер Галибов, нещата стоят по съвсем друг начин. Още повече ако изложбата е подредена не къде да е, а в Галерия-книжарница „София-прес“ - едно от малкото места в София, което предлага книги на съвременни български автори.
Изложбата се казва „Лицата на душата“, защото Галибов не е „фотографски“ фотограф, той е фотограф художник, каквото почетно звание са даваше навремето. Зафер Галибов не обича да копира действителността, а се старае да я разбулва. Или пък се опитва да я забули, за да я разкрие още по-добре.
Понякога, за да похвалят или жегнат някой художник реалист, обикновено казват, че рисувал педантично, с фотографска точност. Но фотографската точност може да бъде обидна и за талантливия фотограф, който не иска да копира действителността, а се стреми да я дообогати – и то не с нещо измислено, а с нещо, останало невидимо за окото от пръв, втори и трети поглед.
Има в изложбата на Зафер един портрет на Владимир Висоцки, за който отначало човек може да си помисли, че е графичен портрет – с молив, графит или пастел, кой го знае. Но се оказва снимка! Обаче така направена, щото е направо като художествен портрет. Обаче не е художествен портрет, а е фотографски портрет! Ето това е Зафер Галибов!
Изложбата показва лицата и разкрива душите на световно известни хора на изкуството и литературата – като Рей Чарлз, Жан-Жак Ано, Вл. Висоцки, Юлия Кръстева, Цветан Тодоров, Васил Стоилов, Теодосий Спасов, други повече или по-малко известни като Камелия Тодорова, Станка Пенчева, Тодор Андрейков, Хасан Карахюсеинов, трети световно неизвестни личности, в които художникът обаче е видял и печата на епохата, и на нещо трайно, което я надхвърля и пренася във времето. Черно-белите портрети на Зафер обхващат времето от 60-те години на 20. век до наши дни.
Особено ценно (и това не е случайно) е включването на български таланти на перото, защото връзката между фотография и литература е много „топла“, както твърди самият Зафер. Но и защото тези творци са лични приятели на художника, а неколцина, уви, по различно време и без време преминаха в отвъдното...
В галерията, където, както споменах, се предлагат книги от български творци, това съжителство е напълно естествено. То ще ни припомни вече забулените от здрача на годините лица на писателите Валентин Пламенов и Виктор Пасков, поетите Калина Ковачева, Емил Симеонов и Борис Гуляшки, който ни завеща стихотворение като това:
ПИТАЩИ ХОРА
Момчета, задавайте своите въпроси.
Момчета, не стискайте устни.
Започнете веднъж.
По-нататък е просто:
въпросът ще ги отпусне.
Не мълчете, момчета. Не казвайте: „После”.
Питайте и силно и дръзко.
Питайте днес. Днеска трябват въпроси.
След това ще е късно.
Не стойте подобно изящни икони.
Съвсем не ви е присъщо.
Не ви отговарят. Бъдете спокойни!
Това е отговор също.
Но не спирайте. Питайте. Питайте ясно.
Нужни са питащи хора.
Човек до въпросите първо израства.
След това ще си отговори.
Снимките на Володя Висоцки Зафер е направил при гостуването на Театъра на Таганка в България през далечната вече 1975 г. Те са наредени на последната лавица над книгите в книжарницата.
Зафер, както сам признава, започнал да снима едва ли не случайно, като игра, като хоби, като забавление. Лека полека фотографията става за него не просто професия, а съдба, и аз добре знам, бидейки, за моя чест, негов приятел, че когато снимаш със сърцето, няма начин да не стигнеш до душата.
Не смея обаче да го попитам дали е съхранил фотографиите, които ми направи едно време с китарата. За да не се окаже, че ги е изхвърлил в кошчето, разбира се!