Ако си отиде любовта

За книгата на Людмила Андровска “Което си отива”

Легендите, наситената атмосфера на загадъчност, житейски кръстопъти, море и вятър, сол и болка населяват разказите, 17 на брой, в новата книга на Людмила Андровска “Което си отива”, издателство „Делакорт”. Късчетата проза са ароматни като току-що омесена питка и както в приказката остава да я търкулнеш по пътеката.

Още с първия разказ завладява духът от романа на авторката “Хаос” и попадаш в един типично неин свят, без оградени пространства, но с характерна пастелност на пейзажа, герои, задъханост, прецизност към детайлите. Четири от разказите са основата на "Хаос", но самостоятелно звучат по друг начин.

Четейки, препрочитайки разказите, не ме напуска мисълта за спомените, за оставащото след обичаните хора, за следите след нас. Оценяваме ли живота на поколенията, с които споделяме добрите моменти и трудностите или всичко е прах и забрава. “Когато си отиде любовта идват охранените плъхове”, от разказа “Другата жена”.

Наблюдателното око на авторката не изпуска да се изниже нито един детайл и жест, нито един поглед, сезон, предчувствие. Богати сме с преживяното заедно, със споделеното, с мечтите и бъдещето. Надеждите топлят, но са зад девет планини и девет бури нататък.

Разделени в четири цикъла, творбите очертават и се вместват в кръга на семейството, на близкия, най-крехък кръг хора, населяващи дома, къщата. Където и да те носят желанията, работата, лудостта... ти напипваш въжето, разплиташ възлите на раздялата и се връщаш. Кога подранил, или в неподходящия момент, кога закъснял. Остарял и с чувство за вина. Разказите са подобно високо родословно дърво, но наместо имена, дати и разклонения, откриваме страх, простителност, озъртане, пропуснати шансове, гняв и мълчание. Неизмерима любов. Тонове любов.

“Сънувам море” е философски разрез и читателят спокойно би могъл да замени и промени в “сънувам гора”, “сънувам пустинята”, защото солената вода е нужният фон, нажеженият въздух, подбуждащ към прескачане на забраните, приети от нас, а наложени от другите. Главният герой вижда морето през очите на влюбения съпруг и любовник, на чакащия и натъжен възрастен мъж. Най-забутаното и без аромат място за мнозина е най-красивият изглед, ако е населен от извора на твоята обич и възхищение. Красивото е запомнящо се през различния поглед. Гледаме, но не виждаме едно и също. Запомняме, но поотделно скътали определени драскотини, звуци и окраски.

“Духът на къщата” е картина, в която наред с обичта и стремежът към топлина и уют те побиват тръпките на завоевателя, на бездомното момиче, направило избора си да притежава, цени и боготвори стени, да се прекланя пред недвижима собственост. Боязън, отвращение от живите твари, преклонение, страст и алчност да бъдеш сам и самодостатъчен. Реалност, населяваща все повече географски посоки. “Когато се върна от гробищата, Петра запретна ръкави и започна да чисти къщата, да я мие и лъска, да подрежда цветя. Докато свърши всичко, навън падна нощ. Петра се изкъпа, извади празничните си дрехи, същите, които Тео бе купил за сватбата им. Бавно и тържествено ги облече и се запъти към стаята си. Тази нощ Петра Бездомното щеше да се венчае за къщата.”

Последният разказ в книгата, носещ едноименното заглавие “Което си отива”, не е лебедова песен на вечния и неизбежен кръговрат “не можеше да му помогнеш, и да беше останала, нямаше да го спасиш”, а припомняне – житейската плетеница се навързва ден след ден и има време да прегърнеш, има време да успокоиш, да благодариш. Още има време, но изтича.

Автор:

Христина Панджаридис

Публикация:

18.03.2016 г. 13:57

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

Христина Панджаридис отзиви разкази книга

Което си отива

Людмила Андровска

Посетено:

1376

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/64/news/23142-ako-si-otide-lyubovta