Варненският театър си резервира награди с „Кавказкият тебеширен кръг” и „Доходно място”

Обяснимо най-големи бяха очакванията към постановката на проф. Маргарита Младенова, защото познаваме нейната слабост към Брехт, а и защото „Кавказкият тебеширен кръг” бе номиниран от Съюза на артистите в България с „Икар” за режисура и за изпълнението на Стоян Радев като съдията Аркадий Чхеидзе. Тази година младият Крис Шарков също попадна в номинациите за режисура, но не за и „Доходно място”, а за софийската си постановка на „Лив Щайн“ в „Зад канала”. След гастрола на Варненския театър може да кажем, че той спокойно можеше да бъде номиниран и за двата спектакъла, заради тяхната смела и новаторска интерпретация. 

Онова, което обединява „Кавказкият тебеширен кръг” и „Доходно място” е, че и двамата режисьори сякаш са се стремили да изберат доста изобличителни за силните на деня заглавия, като този ефект се подсилва с модернизирания подход към постановката. Спектаклите свалят маските на корумпираните съдии, на стремително забогатяващите чиновници и на бездушните политици, които са готови да докарат поданиците си до просешка тояга и да ги превърнат в бежанци, само и само да постигнат целите си.

Проф. Маргарита Младенова е поставила „Кавказкият тебеширен кръг” в типичен брехтовски ключ (с прочутия ефект на отчуждението на епическия театър) и с почерка на „Сфумато” – актьорите играят с пълна сила, сценографията е изчистено-стилизирана, така че епохата, мястото и предметите са доста условни и универсални. Всичко е подчинено на тази стилизирана естетика с прекрасни хрумвания – предметите бързо променят първоначалното си предназначение, като например шарените юргани, които отначало са стени на двореца, после влизат в ролята на кожени палта и т.н. (сценограф Ивайло Николов, костюми - Ива Гикова). Актьорите сменят по няколко роли. Всичко е като по учебник, дело на зрял майстор.

Вероятно в началото на 90-те „Кавказкият тебеширен кръг” щеше да бъде поставен като весело карнавално представление, стил комедия дел арте. Сюжетът го позволява, защото носи в себе си духа на екзотичния Кавказ, на древни притчи с неочаквани обрати, има ярки гротескови образи, герои, носещи в себе си простоватата народна мъдрост и ценности. Трябваше обаче да преживеем обезценяването на лева, да видим празните магазини и купонната система, да бъдем лъгани многократно от политиците, които предпочитат да се ометат от страната с куфари, натъпкани с банкноти и кожени палта, вместо да си вземат бебето от къщи (в пиесата на Брехт това е Михайло, символ на най-свидното у народа), трябваше през страната ни да премине поток от бежанци първо в посока от Сърбия, а сега и от Сирия, за да имаме такова представление на „Кавказкият тебеширен кръг” като това на проф. Маргарита Младенова. Нещо като трагедия през тъжната усмивка на комедията. Подобно сложно представление не може да бъде направено без подходящи актьори, а Варненският театър притежава такива. На първо място това са актьорите, които могат да изиграят двата централни персонажа в пиесата – Стоян Радев в кожата на колоритния съдия Аздак и Гергана Плетньова като перачката Груша. Аздак всъщност е селски писар, човек на живота, който под маската на рушветчия и на похотлив старец, крие остър ум и силно чувство за справедливост, заради което народът го издига на тази длъжност. Гергана Плетньова е успяла да въплъти в образа на Груша Вахнадзе истинска дъщеря на народа – бедна, но горда и смела, която не се поколебава да защити захвърленото от майката бебе, въпреки че знае, че ще бъде преследвана за това. И да понесе всички удари на съдбата, включително и предателството на някои от най-близките си хора. Накрая пиесата завършва щастливо – на всекиго е раздадено по справедливост. Като в приказка.

Познаваме умението на Крис Шарков да обръща класиката с хастара нагоре още от пловдивската му постановка на „Куклен дом”, а после и с „Народен враг”. Също като при тях, така и комедията „Доходно място” е решена във визията на днешния ден. Времето на ХIX век е пренесено в епохата на „новите руснаци”. Действието се развива на фона на силуетите на московските небостъргачи, пълни с лъскави офиси и в един от тях се разиграва първата част на представлението. Почетно, централно място на сцената заема ретроавтомобил от социализма – ясно намигване към източникa на парите на офис мениджърите от различен калибър, които се фукат с яхти, скъпи почивки, а жените им са облечени в маркови тоалети (оригинална и добра работа на сценографката Радостина Тодорова и авторката на костюмите Даниела Николчова).

Също като в „Народен враг” и тук основният конфликт е между чистия идеалист – в случая Василий Николаич Жадов (Адриан Филипов) и заобикалящата ни реалност. Жадов е високо образован млад човек, с чисти морални принципи, който е назначен с „връзки” в министерството/общината от своя чичо – върховния началник Аристарх Владимирич Вишневски (Пламен Димитров). Независимо от „връзкарството” си обаче той някак не може, а и не иска да се впише в негласния механизъм на действие на държавната администрация, която се задвижва само с подкупи „под масата” и се крепи с верността към началството. Механизъм, добре разяснен от стария хитрец Аким Акимич Юсов (Стоян Радев), който обича да поучава и да покровителства младите. Жадов решава да тръгне по свой път – да се труди честно от сутрин до вечер, като се надява,  че с трудолюбие ще може да издържа младата си съпруга Полина (Цветина Петрова). Оказва се, че това е илюзия - дипломите и знанията на езици не могат да му осигурят достоен живот. Познато, нали. И на него не му остава нищо друго освен да моли за доходно място.

Въпреки че образът на Жадов е доста схематичен (което се дължи отчасти и на самата пиеса), режисьорът Крис Шарков е извел много ясно един от главните бичове на нашия преход – невъзможността на младите да си намерят у нас достойна и добре платена работа, заради което Терминал 2 е задръстен от заминаващи. И още нещо – че прекаленият идеализъм е на крачка от фанатизма. Жадов постепенно се превръща в тиранин към своята съпруга, на която иска да наложи своите възгледи и начин на живот. От подобен краен идеализъм не е трудно да се стигне и до религиозния фанатизъм, какъвто често виждаме при терористичните атентати.

Въпреки това „Доходно място” не е драма, а комедия и смехът в нея се поражда от няколкото комедийни персонажа, виртуозно изиграни от асовете на Варненския театър. На първо място следва да споменем майката-орлица Кукушкина – Веселина Михалкова, която с всяка изминала роля става все по-добра комедийна актриса и направо не е за вярване, че не е номинирана. Същото се отнася и за Стоян Радев, който като Юсов е неузнаваем – със старческата си „немощ” в инвалидното кресло, а танцът на унижението пред Белогубов (Николай Кенаров) е невероятен. Заедно с ролята на съдията Аркадий Чхеидзе от „Кавказкият тебешерин кръг”, той можеше да бъде номиниран и за Юсов. Зряла е играта и на Пламен Димитров (Вишневски) и неговата невярна съпруга Ана - Петя Янкова. Всичките играят леко преекспонирано – за да се подсили сатиричният ефект на постановката. Радостно е, че редом с тези опитни майстори Варненският театър отглежда младо поколение актьори - Василий Николаич Жадов – Адриан Филипов; Полина – Цветина Петрова, Юлия – Ина Добрева, Досужев – Стефан Додуров; Варвара – Гергана Арнаудова; Григорий – Валери Вълчев.