За Съдбата с Любов

 „Любовта започва от дома и не е от значение колко много правим, а колко любов влагаме в това, което правим“. Майка Тереза

„Карък“ – човек, роден в България. Тази реплика резюмира цялата човешка тъга и съпричастност на режисьора и сценарист Ивайло Христов в новия му игрален филм. „Каръци“ е филм за младите (някои от актьорите са все още студенти в НАТФИЗ), за средното поколение (образа на Деян Донков), за хората от третата възраст(“лудата“ баба). Този широк диапазон от зрителски адресат (макар и драматургично непълно разгърнат) е едно от достойнствата на творбата. Това превръща разказаната история (втори бонус за филма) от регионална (областна, национална) в универсално общочовешка (доказват го международните отличия).

Каръци  има и ще има навсякъде по света. Те са хората, които губят битките си с днешния ден, но те са и залогът, че на земята има живи хора, а не автоматизирани, успешни „роботи“. Именно пълнокръвната автентичност на персонажите ги прави реални, близки, вълнуващи. Тяхната съдба на „ударени“ от Живота „хваща“ с неподправената си и затрогваща достоверност (героите на Ованес Торосян и на Елена Телбис /новите лица на българското кино?/ – подкупващо симпатични в стремежа си към щастие и жажда за Любов). Тази автентичност, която  е в ядрото на плетеницата от теми (отношенията в семейството, разривът между поколенията, стойността на приятелството, любовният трепет, сблъсъкът между „звездите“ и феновете…), се разгръща в поредица от мини конфликти със своя собствена завръзка, кулминация и финал. Логически и емоционално обосновани, тези „отрязъци Живот“ ескалират в любовната сцена, за да достигнат до развръзката. На фона на сивата картина (филмът е черно–бял, с доминиращо сиво – прекрасен режисьорски ход), проблясват като малки цветни фойерверки централните герои, които, макар и наранени, са  вече израснали чрез уроците на Съдбата.

Да, филмът е тъжен – преждевременно порасналите деца са наранени, накърнена е тяхната невинност, замъглена е тяхната мечта, но за мен „Каръци“ носи и надежда. Надежда, която се ражда, след като, преглътнал горчилката, ти осъзнаваш, че до теб има приятел, че хоризонтът те мами и зове – „Последвай ме“. Къде…?