Отзиви

Сбогуванията със себе си, не само като метафора

За поетичната книга „Сбогуване с нарцисизма” на Петър Чухов

„Сбогуване с нарцисизма” е едно много измамно заглавие. Подчертавам – заглавие. От двата му компонента в самата поетична книга има предостатъчно. Безбройни и безкрайни сбогувания, и още по-безкраен нарцисизъм. Като симбиоза обаче – не. Съчетанието от двете не срещнах никъде, въпреки че четох внимателно и няколко пъти. Нямаше го дори в едноименното стихотворение.

Но всичко по реда си.

Петър Чухов е силен поет, особено в неподправеното и неподражаемо изразяване на любовта. Но е още по-добър в сбогуванията. Той умее да превърне в сбогуване всяка материална или не-материална същност. Поемането на първия дъх за него е раздяла с онова, което е било преди да се научиш да дишаш. Преди да се родиш. Целувката е не толкова „намиране на общ език”, колкото сбогуване с представата за другия и заместването й с нова – също толкова неясна, но красива.

... и когато си тръгваш отнася
въздушната ти целувка
при дру
г
     „Април”

Усмивката като сбогуване е може би най-често срещаната метафора в тази поезия.

... отдалечаващото се по вятъра
листо
на усмивката си

     „Има там едно момиче”

И още:

... нещо като теб
усмихнато
в ръката с ледена висулка...

     „Нещо”

Сбогуванията при П. Чухов не могат да спрат. Никой не е в състояние да ги спре. Най-вече той самият. Но не е и нужно. Те са навсякъде. И продължават, и продължават, и продължават...

Понякога се преплитат със засилено чувство на страх, с тъга, с надежда, но не могат да бъдат объркани с нещо друго.

... Не съм се върнал,
ти дойде при мен –
остани, ако те е страх
да се събудиш.

     „Вътрешна емиграция”

Сбогуванията с живота – „смъртта играе/ с белите фигури” („Феърплей”). С бъдещето – „аз ще ти кажа онова стихотворение/ в което между заглавието и поантата/ има място само за един гроб” („Изрязване на метафори”). С всичко – „... когато погледнах/ дълбоко в очите й/ видях края/ на света” („Хепи енд”).

Със себе си.

Сбогуванията се натрупват. Наслагват се като пластове живот, които е трудно да бъдат понесени само от едно човешко същество. И само за едно раждане. Те тежат подобно воденични камъни на шията. Или в сърцето. Затова трябва да бъдат споделени, за да се намали чудовищното усещане, което прилича повече на личен апокалипсис, а не на поезия.

И тук идва спасението. Петър Чухов го вижда в състоянието, което нарича „между”. Онова, което съществува между сбогуванията. В това „пространство между” читателят ще открие неизреченето, невидимото, непочувстваното.

Непознаваемото, от което пониква всичко останало. Дори собствената ти душа, която до този момент се е реела бездомна от едно сбогуване в друго.

Коя стая предпочиташ –
тази
с изгрева
тази
със залеза
или тази
с мен.

     „Въпрос, който...”

А що се отнася до нарцисизма – това е тема на друг, и смея да твърдя, донякъде незначителен разговор.


Автор: Нели Лишковска
25.11.2015 г. 16:33
Посетено: 1038
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/22466-sboguvaniyata-sas-sebe-si-ne-samo-kato-metafora