Страхове за обичане

Предпочитам да чета една съвременна книга, преди да съм се запознала с автора. Така впечатленията са непосредствени и най-чисти. Опитвам се да градя мнението си за един поет или писател на базата на писменото му слово. Защото само в него човек е такъв, какъвто иска за бъде и открито – често дори несъзнателно - проявява най-силните си страни. Евентуалната ми среща с даден автор след това само допълва и дооформя образа. Прави го по-плътен и цялостен.

Отношенията ми с Диана Маркова се случиха в обратен ред. Запознах се с нея на премиерата на сборника й с разкази „Момичешка стая” (ИК ”Жанет 45”, 2015), без да съм прочела нито ред от този сборник или от първата й книга с поезия. След няколкото разменени изречения, отбелязах за себе си, че тя притежава поглед за детайла и умение за слушане. Беше ми любопитно дали пренасяше тези качества и в текстовете си.

И наистина ги открих на много места в нейната „стая”. Но съществуваше и още нещо.

То се криеше в ъглите, висеше от полюлея, надничаше зад масата, излежаваше се на дивана, влиташе през отворения прозорец и се люлееше на перденцата.

И това беше усещането за свежест. Неподправената лекота на необременената „творческа” мисъл, която посяга към високото. Опипващите пръсти на чувствата, бъркащи в забраненото. Плахите първи стъпки, които водят към тайнствените води на дълбокото познание.

В петнайсетте разказа от сборника се наблюдава именно това желание за разбиране на света, в който сме поставени. Но и страх от онова, което може да откриеш в него. Стремеж към новото и непознатото. Но и внезапно спиране пред вратата, за която не си сигурен дали да се опиташ да я отвориш или просто да я подминеш.

Още в първия „Разказ за дъщеря ми” се описва един вълнуващ ден на майка с нейната тринадесетгодишна дъщеря. Читателят е завладян от яснотата на изказа – без ненужно дълги фрази или тежки епитети.

Същото усещане за лекота и владеене на езика го има и във всяка една от останалите истории.

Понякога обобщенията в края на някоя от тях звучат ненатрапчиво дидактично. Подобно на познати житейски мъдрости, но непроверени от личния опит. Но дори тогава, читателят е склонен да се съгласи с прочетеното, прочувстван от доверчивата наивност, с която са изпълнени те.

... Всичко е преходно. Смъртта е прагът, който изтрива всяко зло и всяко добро...

     „Дълбоко лична история”

Описанията на цинично сивия делник са смекчени от непознати за младия човек чувства – деликатни в своята невинност. Истински до невъзможност.

Една наглед обикновена история от ежедневието се превръща в нещо повече след края си – или достигнала кулминационната си точка на случването (както е в „Тик-так” и „Среща”), или заровила прозренията си под пластове неизречени – може би защото още не са преживяни – думи („Триста метра”).

За мен най-открояващият се разказ в „Момичешка стая” – по единство на форма и съдържание, структура, подбор на изразните средства и т.н. – е „Надежда и нищо повече”.

Той е завършен и пълнокръвен. Съществуващ като самостоятелна смислова единица, която не се нуждае от допълнителни логически „подпори”, постаменти и всякакви разяснителни кампании. Докато при всички останали текстове се усеща необходимостта от това да бъдат заедно, да не са сами сякаш, да се подкрепят и съществуват съвместно, то тук – разказаната история е заредена с пресована духовна енергия, ясна и улучваща право в целта.

Пространството е минимализирано до един вагон на влакче в метрото. Дори още по-малко – две седалки, на които са разположени мъж, жена и две деца. А срещу тях – наблюдателят, който не дава оценки, нито осъжда. Една въздействаща делнична история, в която има по много от човешките раздели, неразбирания, конфликти и тъги.

Но и надежда. Много надежда.

Разказите в тази книга наподобяват на „стаи”, които си имат всичко и са изпълнени със своя собствена атмосфера. Четири стени, таван и под. А в това пространство са разположени разнопосочни смисли. Обзаведени са с кратки изречения и точни метафори.

Странното е, че когато читателят излезе от едната, за да влезе в следващата – открива, че е променен. Имало е нещо в онази стая, което може и да не е забелязал или разбрал, но то се е промъкнало у него неусетно. Останало е в мислите и сърцето му. Не, не за да притеснява или тормози по някакъв начин. А за да напомня.

Да напомня, че си жив. И че животът, който имаш, е само един и лично твой.

За себе си мога да кажа, че ще продължа да следя с внимание следващите текстове на Диана Маркова. Убедена съм, че като автор тя ще претърпи съществено развитие в положителна посока. А „Момичешка стая” е първата й книга от една успешна бъдеща белетристична поредица.

За финал давам още един цитат. Защото зная, че словото наистина може да спаси някого. Оня, който е заслужил.

... А той ме гледаше, сякаш аз бих могла да го спася...

     „Мак за обичане”