Отзиви

„Тихият бял Дунав”, от който никой не се вълнува

Читателски отзив за романа на Атанас Липчев

„Тихият бял Дунав”, от който никой не се вълнува


Късмет извади Георги Божинов с „Калуня Каля”. Макaр и „след живе”. Намери се Деян Енев да възкреси тази неоценена на времето си книга и да й рече „Стани и тръгни!”. И от известно време се моля да се яви някой нов „Деян”, който да излекува от забвението и да въведе в безсмъртието един друг роман – „Тихият бял Дунав” на Атанас Липчев. Все пак това е книга на има-няма 10 години, но в същото време книга, която никой друг не написа за последните 50 години в нашата литература. Защото творческият проблем в нея е с код „Белене” – лагерите на смъртта.

Първият ми опит да прочета „Тихият бял Дунав” (издателство „Книгата” – Варна) беше преди пет-шест години. Във всеки случай авторът й беше още жив и щеше да е хубаво да му кажа приживе, че оживях след неговата книга. Но страхът е коварен предател на читателя. И дълго не се осмелих да продължа напред през страниците. И дълго носих читателската си вина. Двойно повече, след като Атанас се пресели в „лагера на вечния живот”.

Сетне смелостта ми бе възнаградена с най-разтърсващия катарзис, който може да се преживее след живота като каторга, след живота като ужас, където във всяка капка кръв се процежда светлината на ума и проглежда към спасението с неизтребимото трето око на душата.

Бях възнаградена и с перфектно съградения сюжет, с великолепно изтеглените паралелни линии на десетки съдби, от тяхната равнопоставена хармония, равносилна значимост, равноправна почит. За себе си сравних писането на Атанас Липчев с майсторска работа на вертикален стан. Женско сравнение, което единствено можеше да укроти настаналата възхита. Друг ще намери своето си определение.

Литературните дейци сигурно биха ме ударили ò земи с най-точните професионални аргументи в полза на качеството и уникалността на художествения текст. И хайде де?

Само дето тия дейци бездействат. За кой ли път? И никой не чува благата им дума, която да насърчи лутащия се читател в морето от книги, книги, книги... Докато на дъното на Дунав се утаява едно истинско съкровище, явно твърде тежко, за да се „влее” в Черно море.

Открих си много изводи в „Тихият бял Дунав”. Един от тях е, че човешката природа се престарава: както в усърдието си за живот, така и в жестокостта си – независимо от обществения строй. Стига преди това душата да не бъде превзета от демона на скота.

Книгата още може да се намери. Потърсете я. Не чакайте срещата ви с нея да стане край контейнера за смет.


* * *

За автора:

Атанас Липчев е роден през 1951 г. в гр. Варна. Завършил е българска филология в ШУ “Св. Константин Преславски”. Започва да пише в края на седемдесетте години, а първата си книга, сборникът с разкази и новели “Вълча любов”, изд. “Български писател”, издава през 1986 г. След това за дълго се откъсва от литературата и чак през 2004 г. на бял свят се появява втората му книга – романът “Тежки пари”. Година по-късно издава “Тихият бял Дунав”, първият български роман за концлагерите в Белене и Ловеч. През 2006-та издава втората част на “Тежки пари”, а на следващата – второто издание на “Тихият бял Дунав”. Следват романите “Крадци”, изд. “Фабер”, 2008 г.; “Фустанела”, изд. “Фабер”, 2009; “Пътят към зимата”, изд. “Ателие ’89”, 2009. Умира на 06.02.2010 г. във Варна.

Автор: Илиана Илиева
27.07.2015 г. 11:43
Посетено: 2212
Етикети: Илиана Илиева, отзиви, роман, Атанас Липчев, Тихият бял Дунав
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/21789-tihiyat-byal-dunav-ot-koyto-nikoy-ne-se-valnuva