Отзиви

Преживяна и изстрадана прегръдка

За новата поетична книга на Иглика Дионисиева "Déjà vu Hug"

Още при първото разтваряне на новата поетична книга на Иглика Дионисиева Déjà vu Hug и първите редове, които попаднаха пред очите ми, бях стъписана и очарована. Стъписана, от нещо необикновено като мисъл, като изказ, като форма, и очарована, защото се докоснах до една непозната, необятна вселена, поразяваща с интелектуалната си мощ и бликаща от изтънчена чувственост.

Образите и метафорите в стиховете на Иглика проблясват като светкавици. Като от мощен шрайбпроектор се изстрелват и запечатват върху белия екран в съзнанието на читателя картините – „мислите удрят шамар на чувствата“, „душата е обърната с тялото навътре“, „морето горчи от спомени за целувките на мидите“, „въздухът е увеличително стъкло за избликващите от земята цветове“, а „земята ми – ябълка златна, със сладост покрива небцето ми“.

Сложен и многопластов е образът на лирическия герой – едно ранимо женско същество, което е истинско, защото познава болката – „болката, която ме прегръща по-силно от теб“. Именно тази болка й позволява да осъзнае щастието. „Болката кехлибарена… претворима в слънце, във въздух претворена!...“ „Благословена болка – даде ми да те позная и в този живот!“

Само воденичните камъни на житейските мъки и превратности могат да я направят бяла и добра. Свикнала да носи товара на раменете си, тя не се самозалъгва, че на заслоните житейски, ще разкваси устата си „с глътка вода или с други устни. Затова пък само намества товара и прави място за още. „Към гърба ми посягат толкова много ръце“.

Само човек, летял на крилете на любовта, би могъл да дефинира що е самота. Може би това е смотанякът, който се прибира сам у дома. Или, че въпреки напразното очакване на любимия, „… Остават на масата само ръцете ми. Какво да правя с тях? И какво да правя със себе си?“

И макар че нещата се повтарят отново и отново и хиляда пъти по един и същи начин се счупва сърцето й, и макар че ден след ден сваля все повече „кръпки от душата си“, за да ги пришие на ризата си, тя събира парчетата от разбитите животи, избърсва ги, и започва да прави слънца.

Има моменти в живота на човека, когато и Вярата и Надеждата си отиват, просто „защото е свършила онази музика“, просто, защото Любовта си отива.

Дръпнала е пердето,
отворила е прозореца
да се проветри днешния свят
от вчерашните обещания.
Тича, тича надолу
по стръмната улица.
Любовта.
Тя си отива
.

Земетръс в душата и сърцето. Часовникът тръгва в обратна посока. Всичко се обръща с главата надолу, така, както са обърнати надолу и стиховете на Иглика. „И всичко е изгризано от „утре“. Но все пак животът продължава. Нужно е да укротиш сърцето си, да се помириш със себе си и да погледнеш реалността с мъдро снизхождение.

Благодаря ти, Господи,
че след градушката
оставяш и за мен:
някоя и друга череша,
някоя и друга пчела
в градината ми,
някое и друго
стихотворение за написване.


А за стихотворенията на Иглика не би могло просто да се каже, че са едно или друго, че са обикновени или тривиални. В тях клокочат проникновени чувства и задълбочени мисли. Образът на любимия мъж е сътворен от различните мигове на интимността, пораждащи трепети и променящи душевните състояния на жената, която го обича.

… Ти си всичките ми мисли за дъжда… Ти си дъхът, който не ми достига, когато вдишвам мириса на земята…

… Чакам разсъмването с мисълта за твоето събуждане…

… Ръката ми се пълни с пулса ти, подложа ли я под спящата ти шия…

… В топлината на дланта ти ако бъдат потопени пръстите ми, ще съм нахранена, наситена, изпълнена със слънце птица.

… Почини си на устните ми, преди да поемеш следващата глътка въздух…

Какви са страховете, които преследват двамата влюбени – неговият, ако не успее да се види и разпознае в нейните очи, а нейните опасения – дали този мъж и тази любов не са реална случка, но от друг живот. Любимият мъж е реален и истински, само когато я има любовта.

… Виждам те през любовта по всички хоризонти. Виждам те без любовта – пред мен си, а всъщност не те виждам.

… Скрих се от погледа ти толкова лесно. Трудно е от мислите ми да те скрия…

… Не, няма да пътувам повече в търсене на нови смисли. Тук, сега съм, паля печката и затварям любовно вратата, да не избяга топлото.

В книгата на Иглика особено място заема одухотвореният образ на Есента. Сезонът, в който пресъхват устните от мълчание и от тлеещ огън. Есента със смокините, които въпреки студа и дъждовете, продължават да зреят през октомври. Есента с ноемврийско грозде в очите – сбръчкано богатство от залязло лято и с тръпчивите издихания на листа, които се сбогуват със същото това единствено и безвъзвратно лято.

И прокрадването на философската нишка, че онова, което Бог ни е изпратил не е вечно и неподвластно на времето, че чувствата се ефимерни, че страстите са преходни, че огънят на любовта трябва да се подклажда, жаждата – да се утолява, магията й да се крепи като съд препълнен…Защото, когато небрежно запращаме луната по най-каменоръбите чукари, на разсъмване ще си я приберем нащърбена.

„Защото небето с цялото си обещание,
е обърнато към някого зад мен,
луната е от студ премръзнала и късно е да бъде нощ..."


Светът, който ни заобикаля ни бомбардира със злокобните си новини – земетресения, наводнения, атентати, убийства, апокалипсиси…“ Майката стиска очи и зъби и слуша как новините заглушават гласеца на новороденото й дете. Светът около нас е несъвършен, нарушена е хармонията на природата. „Пролетен вятър, а от небето вместо ангел слиза найлон“, „… окото се хвърля връз боклуците, възмечтали морето!...“

Такива „въпроси мними“ задава в своята книга Иглика, и ги подтиква и насърчава да се прегърнат с думите, съдържащи се в отговори позитивни. За да се завърши картината на една преживяна и изстрадана прегръдка.

 
Книгата на Иглика Дионисиева е събитие в нашия литературен и духовен живот. Тя не може да се прочете само веднъж. Към нея отново и отново читателят ще посяга, не само за да се наслади на изящната словесност, а и заради тръпката отново да бъде провокиран от нестандартни мисли, дълбоки чувства и необикновена поетична форма.

Нека творческото присъствие на Иглика Дионисиева продължи да бъде все така осезателно. Нека нейната поезия да ни изтръгва от делничната сивота, за да ни въвежда в селенията на красотата и доброто.

За да бъдем и самите ние по-добри, по-обичащи и обичани.                            

_____________

Текстът е четен на представянето на книгата на Иглика Дионисиева „Déjà vu Hug” на 25 юни в Челопеч и е публикуван във в. „Камбана“ на 26.06.2015.


Автор: Ренета Атанасова
27.06.2015 г. 16:23
Посетено: 724
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/21698-prezhivyana-i-izstradana-pregradka