Отзиви

Търси се „Камък по блудницата”

За сборника с разкази на Атанас Стойчев „Камък по блудницата”

Търси се „Камък по блудницата”


Всяка книга се стреми към своя максимум, но има книги, които повече от другите обобщават натрупаната житейска и писателска опитност и се явяват представителни за авторовото творчество. Сборникът с разкази „Камък по блудницата” е точно такава книга. Не е без значение, че е 7-та поред за Атанас Стойчев, но по-същественото е, че в нея, осмисляйки и използвайки всичко онова, заради което е станал писател, той максимално постига себе си. „Хем различен, но и присъщ, хем заместващ, но пък оригинален като оригинала”, както Румен Леонидов го портретира върху последната корица. В „Камък по блудницата” се оглежда онази иронично-тъжна мъдрост, която ни убягва през по-голямата част от времето, за да ни позволи все пак на някакъв етап да се докоснем до нея и да провидим пътя.

Случва се, въпреки объркващата относителност на нещата. „Човек не познава себе си, не знае що за птица е и какво ще направи в следващия момент”, предупреждава предисловието на разказа с ключовото заглавие „Човек се променя”. Промяната с нейните многовариантни образи е обект на изследване във всички раздели на сборника – от „Бог не знае”, „Дискретният чар на възрастните мъже”, „За жените добро или нищо” до „Накрая”.


Ако се раждаш с правото да живееш, то дали не трябва да заслужиш правото си да умреш с промяната, която междувременно би било добре да извършиш със себе си. Каква да бъде промяната, пита разказът „Правото да живееш. Правото да умреш”. И кой ще помогне да се промениш – дали Създателят, който „не може да промени сам себе си” (по Тома Аквински) или Сатаната, който може лесно да съчини история за съпружеска изневяра и да хвърли унижения през борда...


Според „Милост за мъжете над 50-те”, съществуват три вида хора – „такива, които могат да се променят, но не искат; други, които не могат да се променят, но искат; и трети, които искат и могат, но имало и четвърти вид, които просто не знаят какво искат”... Ето как посоката на разсъждение се задава от различни гледни точки, едновременно по принцип и от дистанция, с ироничен, и не съвсем, привкус - любим авторов похват, който диктува ритъма на повествованието в „Камък по блудницата”.


Постоянните теми в творчеството на Атанас Стойчев – морските хора и техният манталитет, оголването на мъжкото и женското с тъмните им страни („Тъмната страна на жената” (2003), „Тъмната страна на мъжа” (2008), любовта като сблъсък и крушение, предателството, тук са надградени с виртуозни дисекции на човешкия характер. Със саркастични краски са обрисувани „многострадалните” и „антипразнични”, влюбени в нещастието си хора, заедно с „белите терористи”, които вредят на околните, умело обвивайки своя егоизъм в „плюш от добронамереност”. Наистина, докато четеш, няма как да не се учудиш колко много подобни хора познаваш... Същото усещане те обзема,  когато се запознаваш с „Притеснителните хора”, „Подредените хора” или с „Манията да си някой друг”.


Авторът с обиграна лекота сменя разказа от първо лице с преразказа на други, пряката с непряка реч, използва цитати, служи си с обобщения, докато композира едно многогласие, полифония от различни мнения по дадения казус. Понякога това са хора, които никога не биха завързали разговор помежду си, било защото идват от различни прослойки или от различни епохи, но тъкмо тяхната различност предизвиква автора да ги събере на имагинерна кръгла маса за универсалните и относителни стойности на етичното. Независимо от условността на контекста, разговорът върви жив, философски умъдрен и балансиран, откровен и открит, сякаш се води между доверени приятели, и този нюанс на наратива определя основната стилова характеристика на „Камък по блудницата”.


Към подобно тълкуване насочва и въвеждането на двата постоянни персонажа ЕМП и МП, разтълкувани в легендата като един мой приятел/приятелка/познат/позната” и „моят приятел/приятелка/познат/позната”. Докато навлизаш в съдбите на героите, осъзнаваш, че и ти имаш подобни приятели с подобни истории, така че ЕМП и МП се оказват обобщаващи образи, натоварени едва ли не с ролята на древногръцкия хор да говорят от името – ако не на цялото, то на голяма част от обществото. Ролята може и да е поддържаща, но не е за подценяване – неслучайно за нея винаги се дават Оскари, Аскеери, Икари и т.н.


Виждам как Атанас Стойчев с ироничната си усмивка потвърждава тази теза, още повече, че тя му позволява свободата самият той често да предава личните си истории чрез МП. Няма, разбира се, никакво противоречие - нали човек е най-добрият приятел на самия себе си... Няма също никакво съмнение, че от този приятелски кръг никой дори не помисля да хвърли камък по блудницата. Още по-малко по блудните овце - съзаклятническото мнозинство от лоши момчета, бездомни песове, романтични души, мръсници, леки жени, приятели до гроб или страхливци, които преобладават в книгата. Впрочем чрез тях писателят доста ловко осигурява и защитата на самия себе си от евентуални камъни по самия него.


В композиционно безупречно построената рамка любовното напрежение и интимното се редуват с ироничното или вървят в синхрон с него. В „Храната като терапия, вдъхновение и афродизиак”, взел пример от „Афродита” на Исабел Алиенде, авторът се забавлява, вглеждайки се в някои любопитни кулинарни навици и бг зависимости между храната и еротиката. Слогът навява ведра асоциация и за онзи великолепен трактат „Гастрономическият разум. Философия на вкуса” от Мишел Онфре. В същия всеопрощаващ и същевременно елегантно нравоучителен дух, Атанас Стойчев завещава на силния пол и своите „10 любовни заповеди”, които учат, че „любовните заповеди за една жена никога не се отнасят за друга жена”. Какво прекрасно свидетелство за менталните възможности на мъжкия ум, което – ако съдя по поведението на аудиторията, се оценява повече от читателките, отколкото от техните партньори. Защо ли е така, може би от завист...


Атанас Стойчев несъмнено владее жестовете на добрия разказвач, който знае как да настрои сетивата на читателя на своята вълна както със сюжетната интрига, така и с лапидарността на слога. Никакво излишество от думи, малко, но точни епитети и особена плътност на разказа характеризират „Камък по блудницата” – една уверена в себе си, една получила се книга - точно каквато я е замислил авторът.


„Камък по блудницата” не крие вкуса си и към притчата. Най-ярко проличава в „Животът на бръшляна”, неслучайно избран да затвори книгата. Като притчи въздействат и заключителните акорди на „Усилието”, където в 43 постулата се обговаря трудността на усилието да бъдеш човек. Да вярваш в себе си, да вярваш и на другите, без да се предоверяваш; да печелиш, но и да губиш; да си смел, без да си безразсъден; да не се отчайваш, без да се превърнеш в безнадежден оптимист; да мечтаеш, без да живееш само с мечтите си... Някои може ли въобще да постигне подобен баланс...


Няма я тук познатата ирония от предишните страници, но това не нарушава хомогенното звучене. Книгата просто избира за завършек още един, по-различен начин да каже същите неща. Важните неща, които съдържа животът.


________________

Атанас Стойчев, „Камък по блудницата”, ред. Росица Бърдарска, ИК „Стено”, 2014

Автор: Виолета Тончева
20.06.2015 г. 14:46
Посетено: 816
Етикети: Виолета Тончева, отзиви, разкази, ИК Стено, Росица Бърдарска, Камък по блудницата, Атанас Стойчев
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/21660-tarsi-se-kamak-po-bludnitsata