Отзиви

От двете страни на пророчеството

За книгата на Филица Софиану-Мълен „Prophetikon”

Двуезичните книги без съмнение са голямо изпитание за четящите. Особено за четящите на двата езика в книгата. Защото постоянно се изкушават да проверят разликите в звученето на стиховете от двете страни на страницата. В „Профетикон“ на Филица Софиану-Мълен обаче има и допълнителна бразда, даже две, ако не греша. Първата, както вече казах е браздата между двете страници – едната на английски, едната на български. Втората бразда е следствие на първата – това е браздата на езика – сякаш четящият и на двата езика постоянно се раздвоява между две усещания – породеното от българския текст и онова, което е породено от английския текст. Третата бразда е конституирана от местонаписването на отделните стихотворения – част от тях в България, а друга – в Гърция, както свидетелстват кратките бележки под стиховете. Изкушавам се да помисля, че настроенията на едните и на другите стихове са различни, но това е само предположение, защото разликата не може да бъде усетена на първичното, дори и само графично ниво на текста. На прима виста настроенията и подходът са сходни – взирането в детайлите от двете страни на браздата, проследяването на една обща история, която в даден момент, незнаен за читателя и дори за лирическия говорител, постепенно или дори почти внезапно се е разделила на две. Последното е валидно както за голямата история, онази история, която учим, но никога не научаваме напълно в училище и чието тяло онези от нас, които прекосяват двете страни на браздата, както езиково, така и социално и емоционално, претворяват в по-малка, лична история. Една история на местенето, чието случване често остава отвъд думите, особено при хора, които не успяват да овладеят магията им. При останалите това проличава, особено силно в поезия, която се опитва да обхване тези тънки различителни, или понякога дори обединителни нишки – тези нишки в езика, в материята на нещата, които винаги остават еднакви навсякъде и само този език, който ни е даден, ни позволява да се досегнем в пълнота до същността на нещата. Такъв двуезичен проект е труден точно поради тези тънки езикови причини. Труден за изпълнение, както за автора, така и за преводача, а може би в не малка степен и за издателя. Защото всичко в тази книга се удвоява по две, по четири, а дори и по повече.

Аз мога да обговоря само половината от книгата – тоест българоезичната й част. Римското номериране на стиховете, препраща към една древност, неопознала още себе си и теглеща себе си към обяснението на събитията. Древност, откъсната и висяща в пространството, без ясна представа кое е миналото и кое е бъдещето. Не се ли случва това почти винаги с единицата човек и усещанията, които носи всеки от нас в спиралата на своята лична древност? Сякаш всеки от нас живее в свой личен прожекционен апарат, в една своя лична пещера, ако е необходимо да разгърна метафората до край, а това, което са сенките на другите, а понякога и сянката на самия него, се проектират най-ясно и чисто в поезията:

„Ето я моята пещера
                  в един град
                    на една улица с име
    от изгубена държава
   с пощенски код
   съвсем ясен и точен
но в пещерата нахлуват невиждани видения
през дантеленото перде което изплетох отдавна
       – черчевето е напукано,
капакът е открехнат –
влизат миризмите на съседските манджи
пластилинът е полепнал по обувките ми."


Пределната освободеност на стиховете от тежестта на препинателните знаци, някак ме кара да мисля за Луи Арагон, а графичното им оформление, което на моменти изглежда случайно – от разточителността на „по аромата на бледи цветя върху нейната кожа“ (ХVІ. Знаци за смъртност 2012), до пределната лаконичност на последния стих в същото стихотворение – „вън“.

Лирическият говорител постоянно удържа себе си, в онази, аз бих я нарекла тиха тъга, обрана емоционалност, която обхваща момента и само намеква за същността на чувството, без да иска да се спира върху причините, както е за мен в следния откъс от гореспоменатото стихотворение:
 
„Недей поне да остаряваш, няма да ти дам.
  Тя се усмихва на това „поне“ –
     къде ли го е чул –
 защото не може с усмивка да мисли
че любовта и този нов живот
   вече
         се реят
сред сенките
  на тъмното
     вън.“


Най-красивото и видимо технически изработено стихотворение в книжното тяло е „Махалото на Пития“, заради чиято прецизна форма са заделени две страници. Чистата огледална конструкция, изработена на принципа на Яворовото „Две хубави очи“, крайната оскъдност на думите във всеки стих – понякога две, три, но по-често една, само една дума, както и празните скоби в предпоследния ред на стихотворението, оставя след себе си вкуса на недоизреченото, който понякога може да е възгорчив – като щастие в скоби, като щастие в кавички. Люшкащо се между двете трансови състояния на Пития – крайната вяра и крайното съмнение – в истинността на историята, в истинността на възприятията, в истинността на света дори. В истинността на браздите – защото много от митологичните нишки, понякога пресичат, дори разрушават граничността, на чиято база е построено човешкото съществуване. А всичко добре знаем колко е къс пътят от мита до литературата. Едно пророчество.

 
_____________

Филица Софиану-Мълен, „Prophetikon” в превод на Любомир Терзиев, Scalino, 2014

 
Автор: Зорница Гъркова
08.05.2015 г. 10:43
Посетено: 548
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/21373-ot-dvete-strani-na-prorochestvoto