Отзиви

В огледалния свят на поезията

За поетичната книга „Една ампула мрак” на Виолета Христова

Психологията обяснява т.нар. „ефект на огледалото” в човешкото поведение като несъзнателно имитиране и повтаряне на движенията и мимиките на събеседник, който ни е симпатичен. Задейства се мозъчен център, който е неактивен в случаите, когато човекът срещу нас не ни е приятен. Простите действия на визуален кортекс, чрез имитация на движенията на събеседника, са вродени. Те са нещо естествено за човеците.

Във физиката съществува подобно явление, което е обяснено още по-подробно от учените и за да бъдат верни на себе си, те както обикновено го онагледяват с формула: х=-х. Преведено на ежедневен език ситуацията може да се илюстрира със следния пример: когато поставим сфера (симетричен обект) срещу огледало, то я отразява без никакви изменения. Ако обаче човек (асиметричен обект) застане пред огледало и вдигне дясната си ръка, огледалото я разпознава като лява, т.е. то прави разлика в пространствено отношение. Наблюдава се т.нар. обръщане на пространствените оси.

Ще се наложи да продължа тази нишка на размишленията си по-нататък, но сега се насочвам към поезията и онова, което открих в „Една ампула мрак” на Виолета Христова.

Дългото въведение беше необходимо, за да обърна вниманието на читателя към основното, което изгражда тази поезия.

Докато четях стиховете от поетичната книга „Една ампула мрак”, имах усещането, че съм наблюдавана. Не от автора. От самата себе си. Но от друг пространствено-времеви ъгъл.

Заставайки пред думите-огледала, всяко едно от тях отразява читателя и го умножава хилядократно. При по-внимателно вглеждане установих, че процесът на четене преминава през повтаряне движенията на мисълта на автора и едновременно с това се превръща в тяхно продължение. Или отрицание.

Всяка мисловна картина – веднъж като симетричен обект – се отразява в своето съвършенство. Състояние, при което няма какво да се отнеме или прибави. И втори път – като асиметричен обект – показва противоположното си лице. Своя минус.

В четириизмерната реалност външните пространствени симетрии не съвпадат с вътрешните такива. Това може да се случи при Суперсиметрията в Струнните теории, където 10-мерното пространство-време има съответно различни параметри. В предложения от Виолета Христова поетичен модел на света съществува именно такава Суперсиметрия, която обединява пространствените и вътрешните симетрии.

...Ти си кръг.
Стоиш все във центъра.
Но си целият кръг.

            „Очертаване на кръга”

От физиката е известно, че материята е във вечно движение, където действат принципите на нейното несътворяване и неунищожимост. При това движение се нарушава симетрията, но всяко подобно нарушаване се компенсира с друг вид симетрия.

Приложен в полето на поезията, се получава много интересен модел. Процесът на трансформациите става двупосочен. Материята на поезията се превръща в движение на мисълта, а движението на мисълта в материя на поезията. А този факт отново потвърждава споменатите вече принципи за несътворяване и неунищожимост на материята.

...Кристална философия
и фотография
на нищото.

           „Една ампула мрак”

И:
...и не разбират,
че всичко само себе си оглежда...

          „Посвещение без посвещаване”

Терминът „материя” автоматично води след себе си своя „минус” – антиматерията. Според физиците Тъмната материя е съставена от частици, които човекът не познава, т.е. такива, които не съществуват в Стандартния модел на вселената. Те не са словесно назовани, тъй като в човешкото съзнание още не се е формирал оня модел на мислене, който ще доведе до вербализацията на това явление. До изговарянето на Тъмната материя.

Не става дума за цялата гама низки страсти и желания, които бушуват в човешката душа и които се интерпретират в изкуството от векове. Всички те са продукт на известната вече материя. Нейни същностни форми, част от познатото и отдавна назовано. Поетичната антиматерия е друга, нова Сфера. И точно тя вълнува автора на „Една ампула мрак”. В. Христова повдига завесата на тази друга Сфера, за която още дори физиците нямат наратив. Нито формула.

...Значи е време за мрак
или време за никъде...

           „Сляпа секунда”

И тук:
...И повече от себе си ще стана
единствено под лампата на мрака.

           „Под лампата на мрака”

И още:
...На дъното – в самия ад –
съм аз.
И светя.
И поглъщам всяко време...

           „Една ампула мрак”

Там, където има мрак, има и страх. Имах намерение да напиша няколко думи и по тази тема - страхът в поезията на В. Христова – но за това ще ми е нужна цяла отделна статия. Защото страхът тук е отделна вселена.

Паразитна вселена, която се просмуква във всички останали реалности. Неусетно се вкопчва в тях и черпи от техните енергии, за да се храни. Страхът вече не е емоция или психологическа категория. То е паразитно измерение, което понякога може да се свие и да изчезне само в себе си. Така, както се е появило.

...Умът се крие като прилеп в себе си,
защото се бои от изумление.

           „Изумление”

Друг път „нападнатата” реалност се изправя срещу него с всички позволени и непозволени средства, за да го унищожи.

...Не се страхувай! Тъмното е длан...
           „Какво ми каза тази нощ...”

И още:
...Не се страхувам – в приливите нощни
и прилепите стават за целуване...

           „Наричам те Пасифик”

А в трети случай – границите му се разширяват. Галактиките на страха се разбягват и придобиват немислими размери. Като в „Нощни разписания”:
...Аз искам само с длани да надникна
и само по страха да я целуна...


Или в „Прозрения от последния час”:
...плъзнаха сенки и в думите влезе страхът...

В своята поетична книга В. Христова улавя нишките на над-съзнанието, в което се таят нови термини и имена. Посочва скритото, невидимото, неизвестното, което човек възприема като антиматерия, тъмно, мрак, страх, именно поради неговата неназовимост. Но не поради отнето слово, а като невъзможност за словесност. Няма дума, защото липсва нов модел на съзнанието.

...Видях себе си като тебе.
И огледалото вместо свят.
Видях и не виждах.
Вървях и не стигах.
Накрая нямаше никой.
Но и той ме видя
.
            „Огледалото вместо свят”

И тук:
...искам да мина по косъм, но само да мина,
оттатък, където светът ми си има причина

           „Дълбоко и лично”

Когато читателят застане пред тази поезия-огледало вижда себе си в най-големи подробности. Вижда и своята отразена същност. Ако се осмели обаче да прекрачи В огледалото – ще открие и своя асиметричен образ. Тогава ще разбере, че Х винаги е равно на –Х. Но по-важното е какъв избор ще направи след това. Т.е. от коя страна на огледалото човекът ще реши да съществува.

...със себе си съм пълна чак догоре...
           „Човешко е”

В поетичната книга „Една ампула мрак” Виолета Христова дава своя отговор на този въпрос.


Автор: Нели Лишковска
25.04.2015 г. 16:59
Посетено: 890
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/21287-v-ogledalniya-svyat-na-poeziyata