Балкански и библейски гласове

Френското издание на романа - "Proie" (Плячка)


„Обичам земята си, тя ми дава сила.”

Това е хазартна игра. Игра на криеница между хората и животните в ловен резерват край безлюдно, обкръжено от гората, село в затънтен край на България, отвъд който „няма нищо”. Нищо освен хора, изправени срещу животните на тяхна територия и срещу собствената си съвест и съдба. Смаляваща се територия на нашата съвест. Там, където душата на модерния човек непрекъснато е изтласквала тайните на Природата и Началото.

„Плячка” има всички характеристики на съвременна притча, на легенда, чиито герои бягат последователно от своето минало, от обществените условности, от своето бъдеще и предначертание, от низките инстинкти на своята модерност, за да се събудят за един друг свят.

В резервата животните са тези, които са надарени с човещина: Бързата красива кошута, никога неизоставена от изникналия от дъното на вековете Елен-който-винаги-идва и заслушана в туптенето на сърцето си, за да се наслади на мига; подгоненият митичен Глиган от Библията; полуделият от самота Заек, който изучава приятелството на хората; мечокът Фу, който винаги се изплъзва на ловците. Както във всички приказки, има и отвлечена мома - Анастасия, змей - мутрата Златю, който изнася бели робини, митичната двойка Мери и Хънтъра, чиято мълчалива любов е обвита в сакрална мистерия, хищници и убийци, бракониера Кебо, който стреля по всичко живо, и двамата старци Михал Белия и Еньо Тъпана, които се радват на младите момичета.

Един библейски свят пар екселанс, в който зад всеки храст дебне вечният въпрос на Каин и Авел: да убиваш или не? Ловецът вечно се взира в небето. „Той затваря очи, сякаш беше не ловец, а дете в майчините си обятия”.

Главният герой на „Плячка” не е Хънтъра, нито Мери или доктор Лина Бижева. Главен герой е митът, той се вмъква в душите на персонажите, обсажда ги с образи: това са тревогите и сънищата на Хънтъра, предсказанията на лудата пациентка Нестинарката, ясновидка, която налага гласа си на духовете, привиждащите се на Кебо самодиви, единяващата се със Змея друга пациентка - Мълчаливата. Всички са пронизани от легендата, пропити са от нея въпреки волята си. Гората им напомня, че световете са нетрайни, и поради това героите са обречени на забрава и се превръщат в „ловци на мигове”, борещи се с Тайнството.

В този странен роман има поетична лудост, която проличава в наслагването на балканските и библейските вътрешни гласове, на наративните плоскости, на спонтанните реминисценции, които налагат на фабулата непрекъсната промяна на граматическите времена, запъхтяност пред едно застинало, безвремево, ефирно време – времето на Природата, – пред едно възвишено-свещено виждане за света: Душата на гората, която наблюдава. Която гледа засмяно, дяволито този преходен свят. И този свят ще премине, но ясното небе винаги ще звъни над овесените класове, калинката ще сънува утринната капка роса, а кошутата винаги ще слуша ударите на сърцето си под звездите, докато болните от участта си хора се борят с тайнството, неуморно се стремят към спасение и търсят третото си око.

Защо да ги е страх от линията между светлината и сянката?


Превод от френски: Красимир Кавалджиев


* Френското издание на романа „Плячка” от Георги Гроздев е представено на панаира на книгата в Париж през март 2015.


---------------------------------------------
Georgi Grozdev, PROIE, roman,
Traduit du bulgare par Krasimir Kavaldjiev, Editions Le Soupirail, en mars 2015