Отзиви

„Парти за разглезени самотници“ или приказки за самота

За сборника с разкази на Светлана Дичева

Очакванията ми към сборника с разкази на Светлана Дичева „Парти за разглезени самотници“ нарастваха с появата на всеки отзив за него, но когато го прочетох, останах без дъх. Познавах гласа на Светлана Дичева от радиото и знаех, че тя е добър писател, не само добър журналист, но книгата надмина очакванията ми. Никога не съм си представяла, че животните един ден могат да изчезнат. Никога не съм мислила, че те всъщност поддържат равновесието на планетата ни. Тези разкази, в които герои са различни животни, ме накараха да почувствам вина за своето нехайство към тях. Питам се как сега ще убивам досадни мухи, дали ще продължа да се ужасявам само при споменаването на мишки, плъхове или хлебарки? И какъв ли би бил животът ми без тях? Как ще консумирам месо? Никога не съм харесвала ловците и рибарите. Не понасям ловджийските им истории, нито трофеите им. Трябва да благодаря на Светлана Дичева за тази промяна в гледната точка, но сега не знам къде да търся отговор на въпросите си. Хората сме всъщност толкова зависими от тези същества и тези разкази ни го казват съвсем ясно. Няма нито един щастлив човешки персонаж в „Парти за разглезени самотници“, може би защото с края на животните ще дойде и краят на човешкия род.
    
В петнайсетте разказа в книгата авторката е успяла да вникне не само в живота, но и в душите на животните (не се съмнявам, че те имат душа), приписва им дори човешки качества, което придава на тези разкази привкус на басни. И макар че в тази антиутопия животните са изчезващ вид, в сравнение с хората, те са по-жизнени, успяват да се насладят на последните си дни – обичат, хитруват, ревнуват, клюкарстват, а хората отчаяно се опитват да им помогнат. Това е бъдещето ни, ако не проумеем, че не сме всесилни.
    
Някой, някъде (не помня къде) беше написал, че добрата литература е пророческа, и разказите на Светлана Дичева в тази книга, независимо от това, че са написани и с чувство за хумор, могат да бъдат прочетени като злокобно пророчество за бъдещето ни. Писателката познава много добре и човешката природа, и успява да види до къде ще стигне пагубната идея за богоизбраност на човека като биологичен вид. Човекът като такъв не е нещо повече от мухата, мишката, хлебарката, орела, кита и т.н. Любовта между животните не е по-слаба и със сигурност не е единствено природен инстинкт. Вярвам, че при животните любовта може да бъде толкова истинска и силна както между хората. Но в повечето от разказите в „Парти за разглезени самотници“ любовта между индивидите (животни или хора) е изгубена, станала е част от инстинкта за продължение на рода.
    
Разказите в сборника не са фантастика, макар че действието се развива в бъдещето, по-скоро са като всевиждащо огледало, което ни показва как ще се развие животът ни, ако не се променим. Ако не проумеем, че природата е едно цяло и ние сме само част от това цяло и при изчезването само на един елемент, в случая животните, равновесието се нарушава и човекът, наричан в днешно време разумно същество, ще загуби душевността си и ще се превърне в дишащ, размножаващ се индивид, който се стреми само да задоволява нуждите си, но е неспособен да изпитва чувства. Една страшна меланхолия ни очаква, ако не се стреснем и не направим нужното за възстановяването на хармонията в природата. И тези разкази на Светлана Дичева донякъде са като камбана, която ни призовава да се включим в борбата за защита правата на животните. Тук изниква друг въпрос – Добре, ние не успяхме дори да постигнем равни права за всички хора по света, на много места бушуват войни и в името на измислени безсмислени цели се убиват хора, как да защитим животните? Там където се убиват хора, умират и животни. Жалки сме, нали?  
    
„Парти за разглезени самотници“ породи у мен не само много въпроси, но много болка и страх от бъдещето. Започнах да гледам на животните по друг начин, по-човечен или да кажа „по-животински“ и си дадох сметка колко неуместен и груб е обидният израз на човека (във всеки човешки диалект присъства) „голямо животно си“. След прочита на разказите предпочитам да ме нарекат „животно“ и да ме сравнят с представител на някой животински вид, отколкото да се срамувам от представителите на собствения си биологичен вид. Колко ли бих била щастлива да полетя като Буяна, например или да бъда обгрижвана като Грейс и някой да ми посвети стихотворение!
    
С този сборник Светлана Дичева се доказа не само като добър писател, но и като майстор на езика. Определено с тези разкази се запълни една празнота в българската съвременна литература откъм идейна и езикова гледна точка. Текстовете се четат изключително леко, думите сякаш грабват читателя и го пренасят в един друг свят. Майсторски написани изречения, разкриващи красотата и благозвучието на българския език. Като учител винаги изпитвам затруднения при подбора на текстове за часовете по езикова култура, тъй като в съществуващите сборници текстовете за упражнения са взети най-вече от творби на български класици като Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Ангел Каралийчев и др., които идейно са доста далеч от съвременния свят на ученика. Не съм съгласна и с тезата, че съвременните деца не четат, по-скоро мисля, че ние не успяваме да разберем техния свят и литературата, която им предлагаме не им е интересна. Каква голяма бе изненадата ми, когато четейки забелязах, че разказите в сборника са не само добра литература, но и подходящи за работа в училище. Бих могла да ги използвам и в начален етап и в прогимназиален, а и в клубовете по интереси, които ръководя в училището, където преподавам. А подрастващите са много чувствителни на тема животни, няма дете, което да не ги обича или поне аз не познавам такова. „Парти за разглезени самотници“ ще се окаже много добро училищно помагало за часовете по български език и литература и в занятията по интереси в училище.


_________________

Светлана Дичева, „Парти за разглезени самотници“, ИК „Унискорп“, София, 2014


Автор: Айше Рубева
15.04.2015 г. 14:46
Посетено: 759
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/21216-parti-za-razglezeni-samotnitsi-ili-prikazki-za-samota