Отзиви
Настройки за четене
Стесни
|
Уголеми
Умали
Смени шрифта
|
Увеличи междуредовото разстояние
Намали междуредовото разстояние
|
Нощен режим
Потъмни фона
Изсветли текста
|
Стандартни
Мигновения
За изложбата "Мигновения" на Юлиян Табаков
Вечерен дъжд.
Мравката слиза
по стеблото на бамбука.
Джосо*
Млад мъж, гол, държи в отпуснатите си ръце голото тяло на възрастна жена – не се поколебах, че това е „Пиета“, когато видях тази фотография.
Пиета – майката прегръща голото тяло на своя мъртъв син, Дева Мария, оплакваща смъртта на Христос. Болка, приемане, милост, или безнадеждност.
В тази преобърната, екстраординерна „Пиета“ синът и майката са равнопоставени в голотата, в милостта и доверието към живота, но и в неговата окончателност и край.
Дали е търсена такава връзка, дали се е натрапила непреднамерено, дали е узрявала бавно, докато фотосесията е напредвала, мога само да гадая.
Това, което видях, е син, прегърнал умиращата си майка. Видях милостта на живота към изнемощялото, рушащото се тяло.
Видях почтеност, честност и разбиране в погледа на фотографа, на наблюдателя – вторачен в бъдеще, което предстои на всяко родено същество, в сегашно, което е безмилостно в своята правдивост, в свят, безпощаден към старостта.
Спомних си фотографиите на Джон и Йоко, направени от Ани Лейбовиц часове преди да застрелят Джон Ленън. Фотографии, които в своята трагичност също представят една пиета. Но не смъртта, която витае наоколо, ме е разтуптявала всеки път, а вечността, усещаното, че е уловен миг вечност, чувството за покой, което се появява, когато нещо е разкъсало границите на грубата реалност и е излетяло в безкрая.
Пада внезапен дъжд,
а гол аз яздя
на гол кон.
Исса
Фотографиите не ме натъжиха, макар че биха могли да ме смалят до отчаяна милозливост. Изпълниха ме с въодушевление и възторг.
Обичам голотата. Голотата излъчва и притежава сила и уязвимост, които ме респектират. Отказ е – от укритието и прикритието на образа, който ни подслонява услужливо чрез дрехите. Признание, че природата ни е наложила определена форма – може би клеймо, може би благословия, които можем да интерпретираме по определен начин, и ако сме умни, да не променяме.
Голотата е изявление на свободната личност, ярка пресконференция на либералния дух – не към света, но към живота. Семпло, но ясно послание, което всеки може с лекота да разчете, очарован или отвратен от концентрираната му мощ – приемане.
И ето, в този пърформанс, една старица, може би на още по-късна възраст от „Хубавата Холмиер“ на Роден – смела, дръзка, откровена, гола – стои пред нас, облечена единствено в старата си кожа.
Тялото на жената е крехко, набръчкано, съсухрено, изразително.
На всяка възраст ни е нужна смелост. Проявим ли я, разцъфваме. Само слънцето и бебешкият смях са упълномощени да раздават виталност щедро. Имах нужда да видя тези фотографии отблизо, за да се уверя, че животът със своето могъщество и разкош е на наше разположение до последния ни дъх.
Почувствах се вдъхновена.
Изпитах обич и благодарност.
Ще си призная, че често търся космополитния дух в българското изкуство. Откривам го в поезията на Гео Милев, в романите на Димитър Димов, в хореографиите на хората ни, като еманация на българския гений. Вярвам, че го има и се проявява на повече места, отколкото го забелязвам. Срещнах го тези дни във фотографиите на Юлиян Табаков. И се усмихвам. Всеки път, когато космополитният дух се извисява над провинциалното самосъзнание, всеки път, когато космополитният дух ликува, се усмихвам.
Сигурна съм, че и Златина Тодева се усмихва там някъде, из небесните селения, при спомена за последния си пърформанс.
Homo Ludens, ти, който си на небето, усмихвай се!
Защо завършвам този текст с това изречение, и то наистина би могло да бъде финално. Асоциациите ми ме отведоха към мисълта на Йохан Хьойзинха: „Културата в по-ранните ѝ фази се играе. Тя не се ражда от играта като жив плод, който се отделя от тялото на майката, а се развива в играта и като игра."
Този проект дава шанс на българската култура, защото си „играе“ с концепции, (а концепциите винаги или почти винаги ни държат в плен, тъй като ни учат да се страхуваме от живота и да се страхуваме от смъртта), и защото ни подтиква към модел, който допуска играта, който аплодира играещия човек.
Какво щастие!
Долината лятна
кара снегът да ухае.
Башо
_____________
* Попаднах на няколко хайку във Veda House (Къща за чай и мъдрост) и не знаех защо развълнувано си ги записвам в бележника, докато видях изложбата на Юлиан Табаков „Мигновения“ в галерия „Райко Алексиев“. С благодарност към преводача, или преводачите, чиито имена не знам.
Мравката слиза
по стеблото на бамбука.
Джосо*
Млад мъж, гол, държи в отпуснатите си ръце голото тяло на възрастна жена – не се поколебах, че това е „Пиета“, когато видях тази фотография.
Пиета – майката прегръща голото тяло на своя мъртъв син, Дева Мария, оплакваща смъртта на Христос. Болка, приемане, милост, или безнадеждност.
В тази преобърната, екстраординерна „Пиета“ синът и майката са равнопоставени в голотата, в милостта и доверието към живота, но и в неговата окончателност и край.
Дали е търсена такава връзка, дали се е натрапила непреднамерено, дали е узрявала бавно, докато фотосесията е напредвала, мога само да гадая.
Това, което видях, е син, прегърнал умиращата си майка. Видях милостта на живота към изнемощялото, рушащото се тяло.
Видях почтеност, честност и разбиране в погледа на фотографа, на наблюдателя – вторачен в бъдеще, което предстои на всяко родено същество, в сегашно, което е безмилостно в своята правдивост, в свят, безпощаден към старостта.
Спомних си фотографиите на Джон и Йоко, направени от Ани Лейбовиц часове преди да застрелят Джон Ленън. Фотографии, които в своята трагичност също представят една пиета. Но не смъртта, която витае наоколо, ме е разтуптявала всеки път, а вечността, усещаното, че е уловен миг вечност, чувството за покой, което се появява, когато нещо е разкъсало границите на грубата реалност и е излетяло в безкрая.
Пада внезапен дъжд,
а гол аз яздя
на гол кон.
Исса
Фотографиите не ме натъжиха, макар че биха могли да ме смалят до отчаяна милозливост. Изпълниха ме с въодушевление и възторг.
Обичам голотата. Голотата излъчва и притежава сила и уязвимост, които ме респектират. Отказ е – от укритието и прикритието на образа, който ни подслонява услужливо чрез дрехите. Признание, че природата ни е наложила определена форма – може би клеймо, може би благословия, които можем да интерпретираме по определен начин, и ако сме умни, да не променяме.
Голотата е изявление на свободната личност, ярка пресконференция на либералния дух – не към света, но към живота. Семпло, но ясно послание, което всеки може с лекота да разчете, очарован или отвратен от концентрираната му мощ – приемане.
И ето, в този пърформанс, една старица, може би на още по-късна възраст от „Хубавата Холмиер“ на Роден – смела, дръзка, откровена, гола – стои пред нас, облечена единствено в старата си кожа.
Тялото на жената е крехко, набръчкано, съсухрено, изразително.
На всяка възраст ни е нужна смелост. Проявим ли я, разцъфваме. Само слънцето и бебешкият смях са упълномощени да раздават виталност щедро. Имах нужда да видя тези фотографии отблизо, за да се уверя, че животът със своето могъщество и разкош е на наше разположение до последния ни дъх.
Почувствах се вдъхновена.
Изпитах обич и благодарност.
Ще си призная, че често търся космополитния дух в българското изкуство. Откривам го в поезията на Гео Милев, в романите на Димитър Димов, в хореографиите на хората ни, като еманация на българския гений. Вярвам, че го има и се проявява на повече места, отколкото го забелязвам. Срещнах го тези дни във фотографиите на Юлиян Табаков. И се усмихвам. Всеки път, когато космополитният дух се извисява над провинциалното самосъзнание, всеки път, когато космополитният дух ликува, се усмихвам.
Сигурна съм, че и Златина Тодева се усмихва там някъде, из небесните селения, при спомена за последния си пърформанс.
Homo Ludens, ти, който си на небето, усмихвай се!
Защо завършвам този текст с това изречение, и то наистина би могло да бъде финално. Асоциациите ми ме отведоха към мисълта на Йохан Хьойзинха: „Културата в по-ранните ѝ фази се играе. Тя не се ражда от играта като жив плод, който се отделя от тялото на майката, а се развива в играта и като игра."
Този проект дава шанс на българската култура, защото си „играе“ с концепции, (а концепциите винаги или почти винаги ни държат в плен, тъй като ни учат да се страхуваме от живота и да се страхуваме от смъртта), и защото ни подтиква към модел, който допуска играта, който аплодира играещия човек.
Какво щастие!
Долината лятна
кара снегът да ухае.
Башо
_____________
* Попаднах на няколко хайку във Veda House (Къща за чай и мъдрост) и не знаех защо развълнувано си ги записвам в бележника, докато видях изложбата на Юлиан Табаков „Мигновения“ в галерия „Райко Алексиев“. С благодарност към преводача, или преводачите, чиито имена не знам.
Автор:
Людмила Ламбовска-Мила
Публикация:
10.04.2015 г. 18:40
Етикети:
Посетено:
1420
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/21187-mignoveniya