Отзиви
Настройки за четене
Стесни
|
Уголеми
Умали
Смени шрифта
|
Увеличи междуредовото разстояние
Намали междуредовото разстояние
|
Нощен режим
Потъмни фона
Изсветли текста
|
Стандартни
Разглобяване на миналото с хирургическа нежност
За романа на Людмил Тодоров „Разглобено лято“
В книгите си Людмил Тодоров разказва обикновени истории. Но когато виртуоз на разказа пуска своите лодчици и корабчета по вода, морето се вълнува, океанът „вълните си запенени замята“* в психичната глъбина на читателя, и уж е лято, а настръхваш.
Чисти, ясни линии, прецизни детайли, дълго и вглъбено работени форми, аскетично отношение към езика. Безмилостен към излишното, авторът, допускайки ни до повествованието, ни учи как да интегрираме в опита си, четейки, отговорност към езика, преклонение пред словото.
Отстранен от наслагванията на собствения си житейски опит, посветен на истинността на героите си, Людмил Тодоров ни доставя удоволствието да четем проза, в която липсва поучението, обобщенията, мъдруването.
Трогна ме доверието на автора към читателя – внушението, че читателят може да открие посланието, вплетено, извезано като българска шевица в картината на романа, сам.
Безценно е за читателя авторът да бъде незабележим. Деликатното, ненатрапчиво присъствие на автора именно затова, по парадоксален начин, е изключително осезаемо.
Людмил Тодоров не просто реконструира миналото. С парчетиите от това минало гради. Концентрирано, със задълбочено внимание, с отдаденост, с финес, с графична изящност, с хирургическа точност.
Героите са плътни и живи, но психологическото им оперение, характеровите им филизи, биографичната драперия неизбежно служат за класифициране на таксономични единици от социалистическата епоха – плажовете, вилата, влаковете, казармата, домашната сливова и гроздова, интелигенцията, читалищата, сексът, Западa, Държавна сигурност, коняците „Плиска“ и „Преслав“, покрадването, социалистическите любовници, манифестациите, спомените за летата…
Харесва ми да мисля живота като лято. Слънцето е жарко. Лее се безгрижна жизненост. Но енергията потъва в маранята като в пустинни пясъци. Има мощно изригване навън, но и безапелационно потушаване – лумване на огън, последвано от угасване в разгара, в кулминацията на живеенето. Лятото е време за игра и забавление, за разгръщане. Но играчката на жизнения порив през онова социалистическо лято от 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век, е счупена, разглобена.
„Векът е разглобен. О, дял проклет: да си роден, за да го слагаш в ред.“ Вопълът на Шекспировия герой може да бъде чут и в беззвучния, покъртителен плач на героите в „Разглобено лято“.
Не, това не е тъжна история. Силен разказ е.
Романовата структура с нищо не лишава документалната експресия на разказа.
Като в един музей на социализма мога да наблюдавам експонатите, частите на едно цяло, което е било и моя живот, не само живота на героите в романа. Безпристрастно, сдържано, без проява на чувства, без мил сантимент, стегнато, с достойнство. Чувствах се вътрешно изправена и спокойна, изпълнена с приемане.
Романът „Разглобено лято“ не произнася присъда над социалистическото безвремие, но с безпощаден реализъм показва очевидното – емоционалните му фоликули са безплодни.
Миналото присъства в психичното пространство, дори и на онези, които не са били родени по онова време. Младият читател също може да бъде изкушен от тази книга, защото тя оголва достъпа до една рана, която може да бъде идентифицирана при среща с историята. Онези, които бяхме там, и които искахме да скочим от пететажната кула в морето, ще присвием устни, ще преглътнем, ще примигнем, ще отсипем глътка ракия и ще кажем: „Бог да прости.“
Наскоро гледах фотоалбум на известния американски фотограф Карл Майданс от социалистическа България през 60-те години на XX век. Бях впечатлена от липсата на идеология в тези фотоси. Късче време и нищо повече. Мир.
Парченце време, снимка от тогава, историческа и психична вечност, която годините на прехода, също описани в романа, няма да изличат нито с наивната екзалтация, нито с фалшивия си патос, нито с грапавата неустойчива консистенция на надеждата, която трябваше да послужи за темел на бъдещето, но уви…
Избирам цитат, посветен на зимата:
„В неотопления влак беше много студено. По-студено, отколкото навън. Щом влакът тръгна, парното под седалките заработи и Калина мушна отдолу безчувствените си крака.
Пътниците във влака бяха малко. В купето на Калина седеше един кротък човечец, който режеше суджук с ножка и разсеяно дъвчеше. Калина заспа в началото на суджука и се събуди в неговия край. Човечецът дъвчеше много бавно. След като изяде суджука, той извади фъстъци. Фъстъците миришеха хубаво, а Калина беше толкова гладна, че човечецът усети нейния поглед и някак автоматично протегна кесията към нея.
Калина благодари и взе няколко фъстъка, а човечецът каза:
– Вземи ги всичките, аз имам още.
Това бяха най-вкусните фъстъци, които някога беше яла.“
*Цитат от стихотворението на Бойко Ламбовски „Вода IV“, където се говори за Голямата любов. „Разглобено лято“ разказва за любов, която може и да е голяма, може и да продължава и до днес, но съм сигурна, че читателят много трудно ще се съгласи, че това е любовен роман.
_______________
„Разглобено лято“, Людмил Тодоров, ИК „Жанет 45“, 2014 г.
Чисти, ясни линии, прецизни детайли, дълго и вглъбено работени форми, аскетично отношение към езика. Безмилостен към излишното, авторът, допускайки ни до повествованието, ни учи как да интегрираме в опита си, четейки, отговорност към езика, преклонение пред словото.
Отстранен от наслагванията на собствения си житейски опит, посветен на истинността на героите си, Людмил Тодоров ни доставя удоволствието да четем проза, в която липсва поучението, обобщенията, мъдруването.
Трогна ме доверието на автора към читателя – внушението, че читателят може да открие посланието, вплетено, извезано като българска шевица в картината на романа, сам.
Безценно е за читателя авторът да бъде незабележим. Деликатното, ненатрапчиво присъствие на автора именно затова, по парадоксален начин, е изключително осезаемо.
Людмил Тодоров не просто реконструира миналото. С парчетиите от това минало гради. Концентрирано, със задълбочено внимание, с отдаденост, с финес, с графична изящност, с хирургическа точност.
Героите са плътни и живи, но психологическото им оперение, характеровите им филизи, биографичната драперия неизбежно служат за класифициране на таксономични единици от социалистическата епоха – плажовете, вилата, влаковете, казармата, домашната сливова и гроздова, интелигенцията, читалищата, сексът, Западa, Държавна сигурност, коняците „Плиска“ и „Преслав“, покрадването, социалистическите любовници, манифестациите, спомените за летата…
Харесва ми да мисля живота като лято. Слънцето е жарко. Лее се безгрижна жизненост. Но енергията потъва в маранята като в пустинни пясъци. Има мощно изригване навън, но и безапелационно потушаване – лумване на огън, последвано от угасване в разгара, в кулминацията на живеенето. Лятото е време за игра и забавление, за разгръщане. Но играчката на жизнения порив през онова социалистическо лято от 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век, е счупена, разглобена.
„Векът е разглобен. О, дял проклет: да си роден, за да го слагаш в ред.“ Вопълът на Шекспировия герой може да бъде чут и в беззвучния, покъртителен плач на героите в „Разглобено лято“.
Не, това не е тъжна история. Силен разказ е.
Романовата структура с нищо не лишава документалната експресия на разказа.
Като в един музей на социализма мога да наблюдавам експонатите, частите на едно цяло, което е било и моя живот, не само живота на героите в романа. Безпристрастно, сдържано, без проява на чувства, без мил сантимент, стегнато, с достойнство. Чувствах се вътрешно изправена и спокойна, изпълнена с приемане.
Романът „Разглобено лято“ не произнася присъда над социалистическото безвремие, но с безпощаден реализъм показва очевидното – емоционалните му фоликули са безплодни.
Миналото присъства в психичното пространство, дори и на онези, които не са били родени по онова време. Младият читател също може да бъде изкушен от тази книга, защото тя оголва достъпа до една рана, която може да бъде идентифицирана при среща с историята. Онези, които бяхме там, и които искахме да скочим от пететажната кула в морето, ще присвием устни, ще преглътнем, ще примигнем, ще отсипем глътка ракия и ще кажем: „Бог да прости.“
Наскоро гледах фотоалбум на известния американски фотограф Карл Майданс от социалистическа България през 60-те години на XX век. Бях впечатлена от липсата на идеология в тези фотоси. Късче време и нищо повече. Мир.
Парченце време, снимка от тогава, историческа и психична вечност, която годините на прехода, също описани в романа, няма да изличат нито с наивната екзалтация, нито с фалшивия си патос, нито с грапавата неустойчива консистенция на надеждата, която трябваше да послужи за темел на бъдещето, но уви…
Избирам цитат, посветен на зимата:
„В неотопления влак беше много студено. По-студено, отколкото навън. Щом влакът тръгна, парното под седалките заработи и Калина мушна отдолу безчувствените си крака.
Пътниците във влака бяха малко. В купето на Калина седеше един кротък човечец, който режеше суджук с ножка и разсеяно дъвчеше. Калина заспа в началото на суджука и се събуди в неговия край. Човечецът дъвчеше много бавно. След като изяде суджука, той извади фъстъци. Фъстъците миришеха хубаво, а Калина беше толкова гладна, че човечецът усети нейния поглед и някак автоматично протегна кесията към нея.
Калина благодари и взе няколко фъстъка, а човечецът каза:
– Вземи ги всичките, аз имам още.
Това бяха най-вкусните фъстъци, които някога беше яла.“
*Цитат от стихотворението на Бойко Ламбовски „Вода IV“, където се говори за Голямата любов. „Разглобено лято“ разказва за любов, която може и да е голяма, може и да продължава и до днес, но съм сигурна, че читателят много трудно ще се съгласи, че това е любовен роман.
_______________
„Разглобено лято“, Людмил Тодоров, ИК „Жанет 45“, 2014 г.
Автор:
Людмила Ламбовска-Мила
Публикация:
18.03.2015 г. 14:25
Етикети:
Посетено:
1572
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/21044-razglobyavane-na-minaloto-s-hirurgicheska-nezhnost