Отзиви

За капките божествени

За книгата на Катерина Стойкова-Клемър "Как наказва Бог"

Не друго, а любопитство и смелост са необходими, за да поиска човек да разгърне и да прочете книга като „Как наказва Бог“ на Катерина Стойкова-Клемър. Макар и описателно-разказвателно, заглавието звучи нееднозначно – и като обещание („ще покажа“) и като заплаха („внимавай, ще ти покажа как наказва Бог“). Или и като нещо друго?

В края на 2014 г. Катерина Стойкова-Клемър получи за тази книга една част от паричната равностойност на Националната награда за поезия „Иван Николов“. Обаче, докато четях наградената творба, у мен се засилваше усещането, че не чета поезия. Графично – какво повече да искам – стихотворение до стихотворение. Но не, формата не може да задържи достатъчно стабилно и категорично посланията и вложения смисъл, за да ги приемам като стихове. Формата е мрежа, през която се виждат много „тежки“ за нея неща. Или тя помага да се поемат не толкова болезнено, както би се случило, ако са оголени, без нея. Така или иначе, за мен това не е (напълно) художествен текст, с оглед необходимата за художествената литература фикция. Фикционалността на едно произведение предполага четене заради удоволствието. А тази книга се чете по друг начин. Става необходима по друг начин. Ескпресивна е, но достигайки много по-дълбоко, стигайки до много по-интимно място вътре в Аза на четящия. Тя не се „разтваря“, не потъва в симбиоза с читателя, тя остава до него и срещу него. Добива плът и кръв, добива сила на гласа и на внушенията. Книгата възприема друга роля, дори налага санкция. Това вече не е нещо „художествено“, а диалог, разговор с най-съкровеното и сакралното. Такъв разговор, който се води насаме, защото „стиховете“ директно нахлуват в теб, през и въпреки преградите и удобната подредба на нещата от живота (в чийто и да е живот).

Изключително монолитният текст, съставен от по-кратки и сравнително по-големи „стихове“, неусетно преминава пред погледа на четящия и се загнездва не само в мисловно-лингвистичните, ами и в морално-естетическите възприятия и наличности у индивида. Книгата не показва „как наказва Бог“. Тя показва път – на познанието или незнанието, въпреки натрупания (и болезнен) опит. Път на индивида – но ясен и лесен ли е този път – към себе си, към другите, към правилното и грешното, към издигането (към божественото) и падането (обратно в не много успешното себе си). Така, тя е глас, силен глас, който „ти“ говори и те кара да се вглеждаш в себе си.

Днес този метод се използва в психоанализата; на него почиват много световни религиозни и философски учения. Но аз ще се върна във ІІ в. от н.е., по-специално – в записките на римския император-философ – „Към себе си“ на Марк Аврелий. В това съчинение, което той пише на гръцки и в което говори за себе си и на себе си, императорът-философ визира своята индивидуалност, но така, че я санкционира като „норма“. Този механизъм за унищожаване на специфичното води до успокоение пишещия, който не толкова иска за покаже „своя“ случай, колкото да го издигне в общо положение. Ако на мене ми има нещо – не съм само аз така, всички сме еднакви. Еднакви като „две капки“ в това общество, бих добавила с днешна дата (и според Катерина Стойкова-Клемър и книгата ѝ). Проблемите на индивида, комуто говори книгата, добиват глобален вид; от лични се превръщат в социални, от проблеми на актуалното „тук и сега“ – в по-дълготрайни положения на равнището на култура и социум, не само в дадения момент, а екзистенциално. Малко по-малко от две хиляди години по-късно Катерина Стойкова-Клемър е написала „Как наказва Бог“ - книга, съдържаща в себе си нещо от всичко това, с подобен тон и послания.

Това е творба, изпълнена с много въпроси, напътствия, подкрепи и правила. Книга за времето, за човека, за Бог и за издръжливостта. Кой си ти? – една капка вода, измежду милиарди други такива капки. Колко още можеш да понесеш? – можеш и още, и още, всеки ден с по една капка повече. Всеки ден с по една капка повече – опит, болка, знание, неуспехи, щастие…

Книга, предполагаща осъзнатост и зрелост във висока степен у читателите си. Спокойно би могла да замести Псалтира (у ревнителите на християнството), книги като „Списък с приоритети“, „Ръководство за спокойствие и разбиране“, „Как да превърнем идеала в реалност“, „Животът те обича – прегърни го!“ и други подобни.

Езикът на тази творба не е типично поетичен, не е украсен с художествени фигури и ефекти. Защото и предназначението на произведението според мен не е наслаждение. Книгата започва да ти говори веднага, без да се интересува от твоя социален статус и наличието/отсъствието на знание за и общуване с изкуството, затова семплият изказ е максимално директен, просто говорещ, припознаван като свой. И, противно на „обещаното“ в заглавието, творбата звучи меко, щадящо, емпатийно. Така е и в предисловието, написано от обичаната от мен Кристин Димитрова.

Как наказва Бог? Дава знание и време, за какво – ти сам решаваш. И болка, и вина. Които те свързват с другите по-силно от всичко друго:

„Поемаш своята вина,
после и моята.

Ето ни заедно.“


______________________

Катерина Стойкова-Клемър, „Как наказва Бог“ – ICU, 2014.


Автор: Иглика Дионисиева
17.03.2015 г. 15:21
Посетено: 849
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/21031-za-kapkite-bozhestveni