Отзиви

Въвличане в играта на камуфлаж

За новата книга на Петър Чухов – „Камуфлаж“

Въвличане в играта на камуфлаж



Разрязана ябълка. На корицата на книга. Това наистина ли е ябълка, или се прави на буква? Такива мисли ми минават, докато се любувам на външността на „прозите“ на най-новата книга на поета Петър Чухов – „
Камуфлаж“. Казвам си – прекрасно графично решение, но защо Камуфлаж? Та Петър Чухов е разпознаваем от километри, защо му е да мимикрира и да си служи с какви да е прикрития? Така или иначе, докато четях книгата, вече имах не само въпроси, но и по няколко отговори за всеки от тях.

Не знам защо, но се бях настроила, че ще чета разкази. Беше ми много любопитно – толкова години след „Мулето на Педро“ (Свободно поетическо общество, 1999) – как изглеждат прозите на Петър Чухов, дали са все така причудливи, като ескизи, оставящи те не впечатлен, а замислен, след прочита им – кратък и светкавичен като моментна снимка.

Седемнайсет разказа. Толкова. За да не са причина поради недостатъчността чисто количествено за читателска незадоволеност, бих препоръчала голямата част от тях да се четат по повече от един път. При мен началото, в което включвам първите три разказа („От утре“, „Братя Габровски“, „Цветове“) – като зачитане се случи бавно, необещаващо, невълнуващо. После, в последващите текстове, дойде изненадата от автоиронията и хумора на автора. И докато се съвзема от смеха с цяло гърло и препрочитането на отделни редове с цел удължаване на удоволствието, разказите рязко свършиха…

На стр. 61 съм – гледам объркано „Снежни човеци“ (Второ редактирано издание. Книгата печели Специалната награда на конкурса за нов български роман „Развитие“ през 2003 г.) и се чудя какво става… Така, това продължава няколко минути, след което си поемам въздух и се пъхвам отново под камуфлажа. Преходът от един жанр в друг в рамките на една книга все пак се случва и за четящия.

Както казах, тя е жанрово „камуфлажна“ – неедногласна, та дори и объркваща – съставена е от разкази и роман. От това издателско решение в случая печели само романът. Не читателите, не и разказите.

„От утре“, „Под кожата“, „Защо пък трябва да е Жорж?“, „Фетишистът от партера“ и „Време за сън“ – това са историите, които бихме могли да мислим като тип художествена литература, залагаща на произведения без авторови присъствие и натрапчиви сантименти. Останалите истории се разказват от главния герой (различен според разказа) – в първо лице единствено число; и толкова истински изглежда всичко, така правдоподобно, че е много трудно да не виждаш самия Петър Чухов като едно от действащите лица. Или като основното спомнящо си лице – в разказите „Братя Габровски“, „Цветове“, „Ключ“, „Парчета плат и стари струни“, „Обедна почивка“. Че после и в романа „Снежни човеци“. Автобиографизмът, дори с ресурсите на камуфлажа, си остава много силен и ясно изговарящ себе си.

Книгата започва „приказно“ („От утре“) – с част от езиковите конструкции, маркиращи приказния жанр; както ще стане ясно, това е първият от рамкиращите текстове. Но – само толкова. Внушенията са съвсем други – приказността се оказва празна кутия, от която е извадено вече, каквото е било там. Вместо това - липси, отсъствия, „размиването“ и „не-реагирането“ на детето. Вторият разказ – „Братя Габровски“ – продължава нишката на липсите (чрез директно назоваване какво не е имало детето и чрез картината „какво е сега“, след като бабата вече е покойница. Този разказ, също като първия, е свързан с романа „Снежни човеци“. Но докато първият текст залага приказното като елемент, който да търсим и в романа, то вторият разказ се свързва с него образно и смислово чрез последните си редове. Третият разказ – „Цветове“ – отново изнася пред погледа ни дефицити. Цветовете липсват; не само визуално, но и като състояния, като светоусещане. Нюансите на черно-бялото претендират да заместят, да „изиграят“ цветността. Но тя така или иначе не се случва в този разказ, а чак в следващия – „Ключ“. Цветни, контрастно цветни детски спомени и изживявания. Героите – живи, истински… Много напомнящи на тези от старите български филми – „Войната на таралежите“, „Рицарят на бялата дама“ и др. Ярки образи, крещящо ярки впечатления и изпълнения на невръстните персонажи. Стилово и лексикално текстът е пълен с изненади – визирам смисловата съчетаемост на думи и изрази, от която произлиза силната комичност на разказваното.

Хуморът и комичността бликат с още по-голяма сила от „Парчета плат и стари струни“. И който не се е разсмял до тук, със сигурност ще го направи докато чете „Перли“, а на „Гърнета, вар, булгур и тъпани“ вече ще цвили, т.е. ще се смее с глас.

Следват разкази с леки фантастични елементи. Но не фантастичното е водещото в тях – защото то обикновено е силно преплетено с еротични, криминални и отново – неочаквано комични положения. Последният разказ в тази книга – „Време за сън“ – по особен и странен начин „разговаря“ с друга творба – „Самолетът на спящата красавица“ – от книгата „Дванайсет странстващи разкази“ на Габриел Гарсия Маркес. Спящата жена – като желана гледка за мъжа. В самолета на Маркес тази гледка е близка и реална. Възможна ли е тази мечтана гледка в разказа на Петър Чухов? Мъжкото въображение на героя рисува различни картини, които си остават странични за крайната равна фраза на разказа. Всъщност, безличните думи на героинята се оказват свързващи, те са мост към „Снежни-те човеци“.

Романът. Ето как той, който е публикуван още през 2003 г., може с днешна дата да се възприема като текст – изненада. Заради неочакваната среща с него в тази книга.

Фрагментарен, реалистично – фантастичен. Роман за казармената част от живота на главния си герой. И, интересно е да се забележи – как и доколко се „вплитат“ в казарменото, във войнишкото – текстови единици/или редици като хайку, въпроси и задачи, откъслечни диалози възрастен – дете? Ретардации, сънища, често превръщащи се в хоръри. Накъсаността и отделните текстови фрагменти не правят четенето по-интригуващо, а напротив. Често е трудно да се направи връзка между едната цялост и другата, да се пренесеш плавно от единия „айсберг“ на другия.

В края на романа: предпоследният фрагмент затваря „приказната“ рамка на книгата. Но докато разказът „От утре“ е обещание, в романа текстовият отрязък вече е с променено като ефект звучене.

Последният фрагмент затваря втората рамка – със съня. Спящата жена. И снежният човек.

Роман, който презентира себе си като не-цялост, като продължение на много-то истории.

И още: каската и всичките войнишки и казармени атрибути – камуфлаж на детското ли са?

 

______________________

„Камуфлаж”, Петър Чухов, ИК „Жанет 45”, 2014 г.

Автор: Иглика Дионисиева
09.02.2015 г. 16:50
Посетено: 981
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/20804-vavlichane-v-igrata-na-kamuflazh