"С" като "Сънувани"

За разказите на Владимир Левчев

На границата между съня и пробуждането се намира онова състояние на духа, в което одарените със силата на проницанието запечатват своите прозрения, за да ги предадат чрез словото си.

Още с първите страници „Сънувани” ни подава ръка и като изкусен пътеводител ни насочва в търсенето на отговори на изначалните въпроси за свободата и самотата, за себеусещането в този променящ се свят, който всъщност е един и същ винаги и навсякъде, но ние сме тези, които му придаваме онова съзнание за движение чрез своите мисли, дела и любови.

Книгата започва със сън и събуждане върху твърдината на един малък астероид – далеч от земята, но свързан с нея чрез съня, героят отново и отново изживява връзката си с хората, защото неговите сънища са техния реален живот. Само мога да се досещам защо Владо Левчев е избрал астероида за своя изследователски поглед върху земята. Може би, за да разбереш същността, да проумееш дълбокото и скритото у човека, е нужно да си далеч от него, да си наблюдател, но не и участник, да си онова бездънно око на вселената, което вижда красотата именно заради своята отдалеченост и е способно да обрисува живота без компромиси в съдържанието.

„Дали отсъствието на света го прави толкова красив?”, си казах в съня. И се събудих.”

Далеч съм от претенциите на литературната критика и винаги съм смятала, че за да пишеш за книга, означава да си я съпреживял. Словото се възприема по същия начин, както музиката, живописта, театъра. Или го запомняш, или го отхвърляш и забравяш, защото не те е развълнувало.

Героите в „Сънувани” са толкова близо до нас, че за откъси от времето ние преживяваме себе си, откривайки своята неосъзната досега многопластовост. Вградени в послание за човешката неповторимост Стефан, Светослав, Стилян, Слав всъщност повтарят читателя и олицетворяват съдбите на стотици и хиляди българи, залутани в търсене на емоционална удовлетвореност, дирещи спасение в полета към непозната земя, във взаимността и споделянето, дори в самоубийството, за да достигнат нирваната на любовта.

Тук е мястото да споделя и невидимото, но силно въздействие на страха – дебнещ и наслояващ се между редовете на книгата – страхът от отчуждението, страхът от самотата, издигнала между хората непоклатими бариери и противодействащото й желание някой да прегърне света, за да не бъде повече сам.

„Самота и свобода са двете имена на едно и също състояние.”

Само че самотата в разказите на Владо Левчев търси своята половинка. Не за да бъде по-добре разбрана и изплакана. Заради нуждата да се освободи от страха и да бъде свободна да обича. Отхвърленост, вина, чувство за липса на дом, безпътица – почти в измеренията на „Метаморфозата” на Кафка героят на Владо Левчев преминава в съня си от Спящата красавица през чудовище и накрая се превръща в приказен принц, който убива чудовището - достигайки насън така желания катарзис, само за да се събуди отново в „…ада на този град, в ада на пиянството, което води само до по-голям страх, а не до спокойствие, в ада на потните, гърчещи се тела, които се трият едно в друго от студ, като сухи клони в разтрепераните ръце на дивак. Трият се, но не могат да се стоплят.”

В един от разказите току-що завършилият гимназия Светослав се опитва да внуши на себе си свободата и чувството за щастие. Момчето обаче живее през 60-те години на миналия век, когато общуването с хора от другата страна на желязната завеса, били те и с леви убеждения, подкастря не само чувството за свобода, но и разрушава илюзорното щастие - непозволено и наказуемо по най-жестокия начин. Крилете са прекършени и страхът отново се настанява между редовете, сякаш като потвърждение на това, че ако искаме да се освободим от него не ни чака нищо друго, освен лагерите на една репресивна машина, смачкала и смляла хиляди пориви към свободата на духа и общуването.

Някой ни сънува, казва ни Владимир Левчев. И продължава с „Животът е все така другаде”, за да ни захвърли в новия свят – онзи, който стана за нас нов след 1989 година. Сънищата се променят, за да ни покажат обаче трайната непроменимост на реалността, прескочила в друго време, но заредена със същата емоционална неудовлетвореност, напълно изолирана от звездите, в която „Между нас и небето е отровната атмосфера на комерсиалното общество…”

Спомням си за сънищата на Луиджи Малерба в „Дневникът на един сънуващ” – там, където сънят докосва реалността чрез образите на подсъзнанието, с поразителна точност са нанесени драските на съвремието.

Като смислова поанта на цялата книга е бягството на Слав и Марая от този опошлен и немиришещ на нищо, изкуствено гримиран свят, в който единствено сънищата отварят кътчета от килера на душата и ни подсказват да търсим, да обичаме, да сме съпричастни.

Съзнателно или не Владо Левчев е избрал имената Стефан, Светослав, Стилян, Слав да започват с буквата на главните действащи субекти в книгата – самотата, страха, свободата, съня… Тази може би нарочна поетическа фонетика, тази своеобразна алитерация в проза се асоциира от мен с тихото свистене на спящ човек.

„Сънувани” е колкото плавна, толкова и контрастна. Наситено цветна - чрез хората и тяхната разнообразност – Стилян и мулатката Жизел, Слав и етиопката Марая. Левчев ни е показал целия свят с неговите несгоди и прекрасни мигове, събрал е в героите си болките и копненията на няколко поколения, за да ни отправи главното и най-значимо послание:

„Бъдещето е абсолютно празно пространство.”

„Бъдещето само по себе си е безкрайна свобода. И абсолютна самота.”

То е онова, което сме научили от миналото и онова, което тепърва ще сънуваме, ще създаваме, ще творим. Всичко зависи от нас…

______________________

Владимир Левчев, „Сънувани“, изд. „Жанет 45“, 2014

Автор:

Лидия Делирадева

Публикация:

22.12.2014 г. 21:35

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

отзиви разкази нова книга Жанет 45 Сънувани Владимир Левчев

Лидия Делирадева

Посетено:

1770

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/64/news/20594-s-kato-sanuvani