Отзиви

Задавен до смърт

За поетичната книга „Очакваното неочаквано (логии)” на Крис Енчев (изд. Scalino, 2014)

Задавен до смърт


Никога не чета един текст по нормалния начин. Зная, че всеки обект съдържа в себе си двадесет и два смисъла, но аз се спирам само на три от тях за по-лесно асимилиране и разбиране. Избягвам да прилагам методите на литературните критици и литературоведи, които поставят всяко произведение в определени шаблони. Ако текстът притежава всички показатели и се вмества в шаблона – чудесно. Ако ли пък не – няма лошо. Авторът значи нещо се помайва, не е сигурен, колебае се. Но все някога ще се осъзнае и ще се прилепи към някой от вече познатите и удобни такива.

Аз не използвам нито семантични, нито аналитични, нито някакви подобни модели, които спокойно могат да етикетират текстовете. Разглеждам ги от позициите на М-смисъла, т.е. многоизмерността на реалностите.

Прочетох „Очакваното неочаквано” на Крис Енчев с доза подозрителност. Да, очаквах и не, не очаквах. Дали стиховете в тази поетична книга щяха да оправдаят моя модел и да се съобразят с него? Или напротив – щяха да го разпердушинят целия? Наистина ме вълнуваше доколко тази поезия е многоизмерна, а оттам – над-смислова.

Композиционно стиховете очертават ясната линия на логиите. От щастливото случване на кайрологията; през картината на отсъствието и играта на криеница из „прогонени пространства” в топология; през пъстроцветието в хроматология; през страха от непредвидимото в метеорология; през „пролома между казаното и написаното” в граматология; през сънищата в онирология; та чак до смъртта като „контакт с невъзможното” в танатология.

И кратката метаепилогия на финала.

Тази поетична книга, която наброява малко повече от шейсетина страници, представлява един особен вид роман. Роман, който разказва живота не толкова в стихове, колкото в мисловни и езикови структури. Разбира се, мога да я нарека и философска книга, но това определение не би било достатъчно. Темите, които откривам тук, обхващат екзистенцията, но едновременно с това я свиват до зародиш. Семето е засято, но онова, което ще се развие от него, остава загадка.

Часовникът като умален модел на времето, неговото материално изражение, е първото, което се появява пред читателя. И изведеният от него мотив за чакането. Времето чрез часовниците се мултиплицира в многобройни моменти, но едновременно с това то е и една всеобхватна вечност. Вечността на чакането. Но времето е и пътуване, и отказ от него.

Планетите, поставени в точно определени пространства и времена, изведнъж тръгват по някакви други орбити и летят „посвоему”.

Наситените цветове в хроматология причиняват очебол при четене. При визуализирането им, те могат дори да те ослепят. Отразена синева в чаша кафе, кървящи устни, приказка с много алено, плашещата черна яма „в устата на времето”. И онези времена и пространства, в които „изобщо вече няма сезони”.

Появява се и един митичен обет. Или по-скоро: „без обещание за слънчев изход”, за да изведе читателя на следващото ниво.

В граматология отново се набляга на времевите измерения – смисълът на думата „днес” вече съществува в над-времето. Да, „днес” може да бъде време. Но може да бъде и място. Определена локация – със своите х, у и z страни, според физиката – където се случват нещата. Още един забележителен пример за пространствено измерение открих на стр. 45, където „една буква разстояние” се оказва най-непреодолимата дистанция между два обекта. Не толкова измерена в километри или светлинни години. За това разстояние всъщност няма мерни единици.
... ти си умен, ти си у мен...

В онирология на преден план излиза призива „не заспивай”. Защото все още не си довършил някои неща. При това – най-важните.

Измеренията на съня са многопластови. Имам опит за три дълбинни нива и три високи. По-лесно разбира се е движението надолу и е често срещано при обикновените съновидения. Докато пътят към високите нива в измеренията на съня е по-дълъг. Случва се да продължава с прекъсвания (лусиден сън), отнема повече време, но винаги е означен с определен семантичен белег, който преминава от една картина в друга.

Само един пример – често психопомп (от гр.
- водач на душите в подземния свят, най-често куче или птица) от дълбинно ниво може да се яви и във високо ниво като указва връзката между събитията. Т.е. продължението на действието и преминаването от едно психично ниво на друго, където нещата не се заплитат (както в дълбинните реалности), а се изясняват и подреждат. Хаосът става Ред.

Давам тези разяснения, за да се умножат гледните точки и възможността за многопосочно възприятие на стиховете на Крис Енчев. Така погледът се разслоява, става многоизмерен.

Особено важни в това отношение са частите онирология и танатология, където образите се „копират” в други измерения.
... яхнала сън в съня си...

И тук:
... трионите на мозъчните вълни
приготвям ги за възможна двойна употреба...


И още:
докато ти спиш
аз те сънувам
с широко протегнати очи.


Отново стигам до маркера t, времето. По-точно – до неговата липса. Безвремието, което съществува в съня. Но именно в тази реалност всичко е възможно. Пеперудата зачева „несъществуваща песен”, а „стените на сънищата” са изрисувани.

В танатология смъртта е още една реалност, която дава право и възможност на три погледа.

Първият е опитът да си „причиняваме безпаметност” като естествено измеренията на тази безпаметност дават нови посоки на мисълта. Вторият е „обърнатия образ в ретината”, за който е известно, че именно той е правилният. Но ако на този човешки орган му е отнета способността да „обръща образите” – какво се случва тогава? Третият е най-категоричен – „смъртта е спасение”.

Ще оставя на читателя елемент на изненада и откривателство като стигне до метаепилогията в поезията на Крис Енчев и прочете сам последната страница от тази книга.

„Очакваното неочаквано (логии)” е история и философия едновременно. Превъплъщенията на смисъла е онова, което прави тази книга по-скоро роман, както отбелязах в началото. Думите метаморфозират, но и смисълът не остава по-назад в този процес.

Епизодите в човешкия живот – от щастливите случайности до смъртта и реалностите след нея се редуват с точността на метрономен звук. Стиховете на Крис Енчев разказват „задавени до смърт”. Поезията му е възел от емоции и мисъл, който не може да бъде развързан. Само разсечен.



Автор:
Нели Лишковска
Публикация:
16.12.2014 г. 13:27