Отзиви

Картини от една изложба

10 ноември 2014 в Националната художествена галерия. 25 години от падането на тоталитарния режим

Преди много години бях виждала някои графики на Петър Байчев, бях чувала за записките му, знаех, че синът му – Веселин Байчев - има желание да ги събере и издаде. Зарадвах се на поканата за изложбата. Зарадвах се, че е успял. Зарадвах се, че ще мога да се докосна до една малко позната част от новата ни история, за която тук-там се чува по нещо, но представите ни са смътни, а и политическите препирни… по каквато и да е тема – те само отблъскват обикновения човек!

Много хора се бяха стекли за откриването на изложбата. Президентът Плевнeлиев говори нещо, но до ушите ми достига само шум - стълбището и цялото фоайе са препълнени с народ, техниката на охранителите писука зад гърба ми,  и ми остава единствено да свия рамене и … вместо „да пия вода от извора”, да се задоволя с отразеното в медиите утре. Евентуално. (Е, в някои журналистически материали споменават Жельо Желев, а пък до мен беше Петър Стоянов, в залата била и американската посланичка Марси Райс, но… какво толкова?!) След като на такова събитие, в сърцето на столицата, в присъствието на Президента, политически и културен елит, организацията и озвучаването са такива, какво още да очакваме?! Благодарна съм, че церемонията по откриването поне не се проточва до безкрайност…

В залата са изложени рисунки, записки, документи. Внушително изглежда книгата „Спомени от лагерите. Портрети на лагеристи от Белене”. Около Веселин Байчев се тълпи множество – автографи, поздравления, коментари, размяна на визитки, цветя. Млад мъж ме приближава, представя се – чуждестранен журналист, и моли за няколко думи: Защо не вижда млади хора в залата? Не ги ли интересува това събитие? Защо за първи път тържествено отбелязваме 10 ноември едва на 25-годишнината му? Какво ни е донесло падането на Берлинската стена?


Българският му е доста сносен. Браво! Но възрастта му? Тя не е достатъчна, за да може да разбере. Да проумее. Пък и възпитанието му - едва ли е като нашето. Със сигурност детството му е било друго… Как да му обясниш, че си расъл с недомлъвки и то не само по тази тема? Може ли да разбере, че си бил принуден и приучван да се срамуваш от дедите и родителите си, ако не са партийци; че си раснал с мисълта, че си „втора категория”, макар и добър, старателен, прилежен ученик, но дете на безпартийни, че отгоре на това и разведени… Може ли този младеж да проумее страха, ужаса, обидата? Опитвам се да обясня, че родителите ни се страхуваха да говорят и децата ни нямат вина за липсата на интерес, че вината е наша, че не сме им разказали, не сме го създали този интерес.


А за 25-ата годишнина от падането на режима? В другите страни празнуват, радват се на демокрацията…


Угасналите погледи на смачкани, премазани люде от рисунките наоколо ми предизвикват вихър от черни мисли за погубени ценности. Масата в средата на залата с вече празните винени чаши е само още един щрих – кога влязохме, кога видяхме, кога изпразнихме чашите? Важното е, че сме се появили пред обективите, че са ни отразили на събитието, изпили сме си виното и можем да се махаме! (Всъщност пълни бутилки има, но чисти чаши – не, не се вижда и никакъв обслужващ персонал.)


Е ли демокрация нашето безхаберие, незаинтересованост, беззаконие?! Е ли демокрация нашето угодничене пред висшестоящия?! Е ли демокрация смачкването на всяко добро още в зародиш?! Да, с падането на Берлинската стена паднаха редица прегради, но стана ли животът ни по-хубав? Когато преди 40 години четях за Троя и Микена или „Граф Монте Кристо” изобщо не си и мечтаех да посетя легендарните хълмове или крепостта Иф, а днес, поне теоретично, бих могла. Преди 40 години обаче, макар и свряла в миша дупка остатъците от интелектуалния елит на нацията, системата търпеше и по-различни, инакомислещи, но работещи, защото някой трябваше да изпълнява планове… Преди 40 години поне училищните викторини и състезания бяха по-реални… Не се е налагало майка ми да ме убеждава да се представя умишлено по-слабо, за да изпъкне щерката на спонсора, купил екипите на отбора или платил афиша за представлението ни… Трябваше да се позоваваме на съответните тезиси, но поне ни изслушваха, когато изразявахме несъгласие, търсеха начини да ни „завърнат в правия път”, „да ни приобщят”. Макар и много трудно, кадърният, трудолюбивият, мислещият имаха по-сносен живот и що-годе осигурено препитание. Как да празнуваме, да сме весели, когато днес полуграмотни несменяеми чиновници, дълбоко окопани на възлови позиции, цинично ни предлагат да си събираме партакешите и да се махаме от България щом не ни харесва… Това ли е демокрация - да се срамуваме пред децата си, че сме си чели и учили уроците и затова работим каквото ни падне (не за каквото сме учили!, т.е. сме „добър пример за лош пример”), а откровено неграмотните миски и мутри са еталонът за подражание и мярката за „добър тон”?! Това ли е демокрация, да се гордеем, че сме прогонили и продължаваме да гоним навън „сивото вещество” и „цвета” на нацията и същевременно да си припяваме колко сме велики, защото и Джон Атанасов, и Борис Христов напр. били българи…


Да. Всяка революция „изяжда” първо идеолозите си… В цялата човешка история. Изплува пяната, следва труден възстановителен период и промяна на ценностите. И възпитаваните целенасочено с десетилетия подлост, следене и доносничене, угодничене и хитруване, издигнати до статута на най-висши добродетели, са станали отличителни национални черти като че ли… А и хленченето, провокирано и покровителствано от най-отгоре! Колко пъти на ден чуваме „нашата малка България”? И щом сме „малки” логично, закономерно, естествено е да чакаме по-големите!


Портретите от рисунките ме гледат… Целият им свят се е срутил, животът им се е обърнал наопаки, запрели са ги като добитък, но те са оцелели – макар и с помръкнали погледи, изтерзани, подивели. Откъде са черпели сили, в какво са намирали опора?! Рисуването и писането са спасителната сламка за автора  - бивш военен царски прокурор… И друг път съм си задавала въпроса що за подготовка са имали царските офицери, че са рисували сносно, музицирали, танцували, говорели по 2-3 чужди езика и били достойни кавалери за най-изисканите госпожици. И със сигурност са предизвиквали подозрения, завист. Логична причина да бъдат преследвани, измъчвани, убивани. Защото „в една република талантът е подозрителен – (не само) според Съмърсет Моъм. – Някой заема висок пост само защото посредствеността му го пази от това да се превърне в заплаха за околните."


Портретите от рисунките ме гледат… Завистта и страхът са язвите, които разяждат демокрацията – казва Моъм. Естествено, управляват не най-способните, а тези, чиято незначителност не може да събуди ничии опасения. Всеки се грижи повече да не сбърка, отколкото да стори нещо добро, а всякакви дребни служители са готови да пречат дори ако става дума за решение, от което зависи сигурността и благоденствието на цялата страна.

Портретите от рисунките ме гледат… И в ушите ми зазвучава големия хор на бежанците „О, родино…” от „Макбет”. Дали не е точно той центърът, фокусът на вниманието (като своеобразен протестен вик!) на сина на царския военен прокурор – диригента Веселин Байчев, когато реализира българската премиера на творбата в Русенската опера?! Днес почти осемдесетгодишен, с разклатено здраве, с обяснимо вълнение и треперещи пръсти раздава автографи.

Необясним е единствено несломимият байчевски дух!

 
Автор: Д-р Емилия Жунич
26.11.2014 г. 12:22
Посетено: 1027
Етикети: отзиви, книга, Веселин Байчев, Национална художествена галерия, годишнина, рисунки, изложба, Емилия Жунич, Спомени от лагерите. Портрети на лагеристи от Белене, Петър Байчев
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/20396-kartini-ot-edna-izlozhba