Насъщно

За поетичната книга на Стефан Иванов "Навътре"

Поезията на Стефан Иванов е нееднозначна и многопластова. Няма да се спирам на връхния слой, който е видим за всеки читател. Няма да слизам и до най-дълбокото ниво, защото вероятно ще стресирам с мисловните си разкопки и духовни разследвания и най-закоравелите от тях, включително самият автор.

Ще се спра на Средната земя. Това е най-благодатното пространство, защото тук се пресичат всички смислови пътеки – и онези, които се спускат от горе надолу, и другите, които се катерят от долу нагоре. Нишките, които свързват световете. И защото точно тук е онази реалност, която мен ме интересува най-силно. Измерението на смъртта.

Но не смъртта като нищото, пустотата, тъй като (вече отбелязах) и над нея, и под нея има още много нива.

Смъртта като реалност. Друга форма на съществуване. Свят, който Е сам за себе си. Неподвижен и непроменим в своята самодостатъчност. („езикът в камбаната”, ”диета”, ”от местопрестъплението”, ”уморената смърт”, „баланс”, „никое време”, „ела”, „христос воскресе”, „пролет”,”смъртта на сезоните”,”градината на живота”,”надраскано преди сън”).

Всеки стих носи определена емоционална мощ, зареден е с енергията на фобиите, страстите, пороците.Те метастазират и теглят след себе си мрака, нощта, непознатото, престъплението, болката. Заразяват ги.Градове, превърнати в паваж.Кръвта като разменна монета.Животът като обида.

Образите са първични. Оголени в своята естественост. Оглозгани до кокал, с лек привкус на сюрреализъм (по-скоро суб-реализъм). Поетът не „описва, не „внушава”, не ”посочва”, не ”обяснява”. Всичко при него съществува такова, каквото е. Стиховете му приличат на матрица за емоционални франкенщайновци и подтиснати страхове. Край и между тях обаче пълзят, промъкват се и техните антиподи – слабите, тихите, безпомощните. А най-странното е, че всичко това е съвсем хармонично и красиво в своята многоликост и разнопосочност. Именно тази реалност, да – едновременно на чудовища и мекотели, на страхове и лежерна радост, на крясъци и шепот... Красиво. („твой”,”задачи за деня”, „седмица”, ”крайно удоволствие”, ”влез”, ”загуба”, ”три и половина години небето...” „околосветско пътешествие”, „по лъчите”, ”мястото помага”, ”паркът на военната академия”, „какво бих дал за нея”, „17 септември”)

Това са стихове, в които читателят може да изчезне, да се разтвори, ако продължат още малко. Поетът сам осъзнава това. Той познава (или поне – предполага) своята сила и предпочита да я подава на порции. Разфасова смисълът на съставните му части. Транжира го на парчета, за да го направи по-лесен за преглъщане. Съвсем милостиво не го стоварва целият отгоре ни. За да не ни убие.

Ще повторя, че онова, което пише в стиховете си, не са нещата, които възпява или обрисува Стефан Иванов. Това са пристрастията на Стефан Иванов. Образите му крият екзистенциални въпроси. Метафорите му носят предзнаменования. Сънищата му са пророчески.

При Стефан Иванов няма нито следа от т. нар. „артистично усилие”, което съм откривала при други съвременни поети. Не трябва и да има. Понеже Стефан Иванов борави с езика съвършено, но не като при игра. Играта крие доза несериозност, едва ли не инфантилна несигурност. За него езикът не е нито инструмент, нито средство. Той е същност. А същността е естествено състояние, което не изисква и не предизвиква усилие.Никакво напрежение дори.

Фигурата на човека в тази поезия е изпълнена с мистериозност и непознаваемост, наред с всекидневното и обикновеното. Всички тайнствени неща се отличават с особен вид превъзходство. Да, можеш да ги обичаш, а и мъничко се страхуваш от тях. Но винаги, когато ги срещнеш, изпадаш в невидима, необяснима духовна екзалтация.Чувстваш се благословен, че си допуснат да се докоснеш до тях. („14 юни”,”завръщане у дома”, ”никога не е толкова просто”, ”възкресението е лесна работа”, „преводачката на достоевски”, ”ангели се целуват в преспите”, „театър”)

В едно есе Пруст твърди, че „всички романи на Достоевски биха могли да се нарекат "Престъпление и наказание”. Изкушавам се да кажа, че всяко едно стихотворение на Стефан Иванов може да бъде назовано „навътре”. („предпочитам до след малко”, ”загуба”, „празникът не предстои”, ”човекът от жълтия вестник”, ”никое време”, ”сърцето о капитане ти мой капитане”, ”три месеца от смъртта на дядо”, ”денонощия”, ”фойерверки”, ”сънувано по време на драскане”)

И накрая – моето стихотворение. Фаворитът ми, както винаги.

„26” стана мое от пръв прочит. Първо – заради самото число, защото съм родена на дата 26. Второ – заради прозренията, които идват на 26 години.
...към добродетели ни тласкат наглите ни детски
престъпления...

Трето – заради приказните му герои:

... триглави планински демони брадати джуджета
спящи феи фавни с кози крака
диви свине със златна къдрава четина
искрящи снежни духове...

Четвърто – заради всичките му създания:

... католици и екскурзианти терористи и учени
прави или насядали на земята меломани и богомолци
така наречени влюбени двойки...

Пето – заради пътуването, което не си заслужава.

Шесто – заради мълчанието.

Седмо – поради... всичко.

Умишлено цитирах едно-единствено стихотворение от „навътре” на Стефан Иванов и изброих няколко заглавия. Въпреки многото думи, които изписах за поезията му, тя трябва да се възприема от читателя само чрез и със собствените сетива.

След като прочетох тази книга, формулирах за себе си една нова молитва... стих наш насъщен дай ни днес...

Защото това е насъщна поезия. Но не като водата, която пием или хляба, който ядем. А като въздуха.

След поезията на Стефан Иванов няма и не може да има оцелели смъртни. Има само бесни демони, лутащи се из виещите бездни на собствения си непрогледен мрак.

И богове.

Автор:

Нели Лишковска

Публикация:

15.11.2014 г. 20:36

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

Нели Лишковска отзиви поезия Стефан Иванов

книа

Навътре

Посетено:

1613

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/64/news/20297-nasashtno